Крис Картър - Един по един

Това обаче не се случи.

Изминаха десет, двайсет, трийсет секунди, но мястото оставаше същото.

— Не може да бъде — промълви Сет и се наведе над клавиатурата. Едва тогава забелязаха координатите на източника на телефонния разговор.

— Боже мой!

— Реално ли е това? — попита капитан Блейк. Очите й бяха вперени в монитора на компютъра на бюрото на Хънтър.

Бяха изминали по-малко от шейсет секунди, откакто електронният часовник в долния ляв ъгъл на екрана беше започнал да отброява десетте минути.

СМАЗВАНЕ — 1011.

РАЗПЪВАНЕ — 1089.

— Още не е изминала една минута, а вече са гласували повече от две хиляди души? — Тя най-после погледна Робърт.

— Той вероятно пак е качил линкове в някои големи социални мрежи — отговори Хънтър.

— Така е — чуха се едва доловими думи от телефона на Гарсия. Мишел Кели все още беше на линията.

Карлос бързо я включи на високоговорител.

— Би ли повторила, Мишел?

— Казах, че той наистина е качил линкове в няколко големи социални мрежи. Мина минута, а сайтът вече е получил… — Последва кратко мълчание, нарушено от тракане по клавиатура. — Близо четири хиляди гласа и броят се увеличава с всяка секунда.

— Страхотно — отбеляза Барбара. — Отдел „Киберпрестъпност“ във ФБР може би ще направи нещо по въпроса?

— Вече правим всичко, което можем — отвърна Мишел. — Но този тип сякаш предугажда всеки ход, който предприемем. Накъдето и да се обърнем, сблъскваме се със стена.

— С Хари записвате ли предаването? — попита Хънтър.

— Хари не е тук, но аз го записвам — отговори Мишел.

ЧАСОВНИК: 7:48,7:47,7:46…

СМАЗВАНЕ — 3339.

РАЗПЪВАНЕ — 3351.

Телефонът на капитан Блейк започна да вибрира в джоба на сакото й. Тя го извади и погледна екранчето. Обаждаше се кметът на Лос Анджелис. Тя много добре знаеше какво означава това. Отказа разговора и върна телефона в джоба си. В момента нямаше време за безсмислени спорове. Щеше да говори с кмета, когато решеше.

Гарсия отстъпи назад от бюрото си и нервно потърка лице, а после отмести поглед от екрана и наведе глава. Робърт прочете мислите му. След случилото се вчера подсъзнанието на приятеля му не можеше да не си представи възможно най-лошия сценарий за него, заменяйки мъжа на екрана със съпругата му Ана.

Гарсия бързо разтърси глава, опитвайки се да прогони мисълта, и изчака една-две минути ускорените удари на сърцето му постепенно да се успокоят. След това отново прикова очи в екрана.

Капитан Блейк също се изнервяше. Безпомощността да наблюдават гласуването, без да могат да си помръднат пръста, за да го спрат, замърсяваше въздуха в стаята като атака със зарин.

— Повече от десет хиляди гласа — обади се Мишел. — Разпространява се като вирус.

ЧАСОВНИК: 6:11,6:10,6:09…

СМАЗВАНЕ — 5566.

РАЗПЪВАНЕ — 5601.

— Не може да е истина — каза Барбара.

Телефонът на бюрото на Хънтър отново иззвъня — вътрешно обаждане. Той грабна слушалката.

— Детектив Хънтър, аз съм Сет Рийд от оперативния отдел. Няма да повярвате, но проследихме обаждането.

Сет грешеше. В момента Робърт би повярвал на всичко. Той включи обаждането на високоговорител.

— Определили сте мястото на източника на обаждането?

— Точно така. Човекът остана на линията достатъчно дълго и този път не местеше обаждането из целия град.

Детективите се намръщиха. Убиецът не би допуснал такава грешка.

— Да ме вземат дяволите — възкликна капитан Блейк и протегна ръка към телефона на бюрото на Карлос, готова да събере цялата лосанджелиска полиция, ако е необходимо.

— Е, къде е мястото?

— Ами, там е работата, че… — отвърна Сет. — Той е на Западна първа улица, някъде около номер сто.

— Какво? — попитаха едновременно Хънтър, Гарсия и капитан Блейк, обръщайки се към телефона на бюрото на Робърт.

— Тази сграда е номер сто на Западна първа улица — каза Барбара и остави телефона на Гарсия. — Нима ми казваш, че убиецът се обажда някъде около Главното управление на полицията?

— Да — отвърна Сет. — Точно това ви казвам.

— Хей, Спинър, ела да видиш нещо — извика Тим на най-добрия си приятел, докато с широко отворени очи гледаше екрана на смартфона си.

Тим беше на шестнайсет, а Спинър — на седемнайсет. Двамата учеха в гимназията в Глендейл и както правеха всеки ден след училище, се упражняваха да карат скейтборд на рампите в парка „Вердуго“.

Спинър обърна с крак скейтборда си и се завъртя на сто и осемдесет градуса, за да се обърне към приятеля си. Тим си почиваше и седеше на ръба на бъбрековидната площадка, в която караха.