Крис Картър - Един по един

— Минаха шест минути, откакто той прекъсна разговора — обяви Гарсия. — Вероятно вече е на няколко километра от тук.

— Не мисля така — възрази Хънтър. — Смятам, че той е наблизо.

Барбара го погледна гневно.

— Както каза Карлос — обясни той, — убиецът е арогантен и играта на котка и мишка го вълнува твърде много. Дошъл е чак до прага ни, за да ни дразни и да направи играта си малко по-предизвикателна и забавна… поне за него. Ще иска да види как ще реагираме на шегичката му. Ще наблюдава Западна първа улица и „Саут Лон“ някъде отблизо… — Хънтър млъкна и се замисли за нещо. Спомни си спалнята на втората жертва и онова, което бяха намерили на остъклената стена зад завесата. — Не, почакайте, греша. Той няма да наблюдава, за да види как ще реагираме, а дали ще я намерим.

Капитан Блейк сбърчи чело.

— Какво да намерим?

— Някаква улика. Защото той обича да играе така.

Барбара вдигна телефона на бюрото на Гарсия, набра вътрешен номер и започна да издава заповеди.

— Кажи им да проверят парка и улиците около Главното управление на полицията, капитане — рече Хънтър.

— Да претърсят всичко — кофи за боклук, пейките в парка, цветните лехи, канавките.

ЧАСОВНИК: 3:15,3:14,3:13…

СМАЗВАНЕ — 9199.

РАЗПЪВАНЕ — 9180.

Камерата показа в едър план мъжа, завързан за дървената маса. Страхът, изписан на лицето му, се беше засилил десетократно, сякаш бе получил някакво предупреждение или чувстваше, че времето му изтича.

Беше доказан факт, че ако човешкото тяло бъде лишено от някое от сетивата си, останалите компенсират със свръхчувствителност. Може би това заедно с огромния приток на адреналин му даде сили и той изведнъж се раздвижи и започна да се бори — дърпаше се, мяташе се и риташе, колкото можеше. Обаче беше напразно. Кожените ремъци бяха стегнати твърде добре и веригите бяха твърде яки. Никой, колкото и силен физически да беше, не би могъл да се измъкне от онази маса за мъчения.

Борбата на мъжа спря толкова внезапно, както беше започнала. Малкото сили, които му бяха останали, сега вече бяха напълно изчерпани. Всичките му надежди и молитви го бяха изоставили.

„Никой няма да дойде. Няма да има чудо в последната минути.“

— Защо продължават да гласуват хората, по дяволите? — зачуди се капитан Блейк. — Всички знаят, че това вече не е игра, нито рекламен клип за филм, а се случва в действителност. Вестниците се погрижиха всички да разберат това. — Посочи екрана. — Ясно е, че човекът ще умре. Няма измама. Няма трикове. Всичките го знаят и пак гласуват… Защо?

— Защото това е реалността, в която живеем днес, капитане — отговори Хънтър. — На никого не му пука. Хората качват в Ю Тюб видеоклипове как си разменят шамари или побоища между банди и ги гледат стотици хиляди потребители. Колкото повече е насилието, толкова по-добре. И искат още. Покажеш ли им реално насилие, не инсценирано с актьори, не илюзорно, те скачат от радост. А превърнеш ли го в „риалити шоу“ и дадеш ли на хората възможност да участват, като гласуват, ще се включат милиони, тръпнещи от нетърпение да натиснат бутона само за да видят какво ще стане. Убиецът знае това. Познава психологията им. Знае в какво безумно общество живеем. Затова е толкова самоуверен. Знае, че това е игра, която не може да загуби — печеливша формула, която виждаме всеки ден по телевизията.

Камерата показа в едър план лицето на мъжа. Насълзените му очи бяха още по-тъжни. В израза им нямаше друго. Той знаеше, че всичко е свършило.

Мобилният телефон на Барбара отново започна да звъни в джоба й. Този път тя дори не го погледна и го остави да звъни.

ЧАСОВНИК: 2:04,2:03,2:02…

СМАЗВАНЕ — 9969.

РАЗПЪВАНЕ — 9965.

В стаята настъпи пълно мълчание.

ЧАСОВНИК: 1:49,1:48,1:47…

СМАЗВАНЕ — 9995.

РАЗПЪВАНЕ — 9995.

Всички затаиха дъх.

… 10000.

Мониторите потъмняха, сякаш камерата, която предаваше, беше изключена. Секунда по-късно отново се появи думата РАЗПЪВАНЕ, по-голяма и кървавочервена, и замига в средата на тъмния екран, бързо последвана от цифрата 10 000.

Всички в кабинета на Хънтър бяха като вкаменени.

Проблясващата дума и цифрата избледняха и се завърна образът на мъжа, завързан за дървената маса. Този път на екрана нямаше нищо друго — нито бутони, нито думи или цифри.

Камерата отново се отдалечи, позволявайки на зрителите да видят опънатото тяло на жертвата заедно с четирите кожени ремъка и част от веригите.

Капитан Блейк вдигна ръце към лицето си и ги събра пред носа и устата си, сякаш се готвеше да каже молитва, но от устните й не се отрони нито дума.