Крис Картър - Един по един

Полицаят беше на двайсет и няколко години и, изглежда, наскоро беше завършил Академията. Имаше будни сини очи, пъпчиво, червендалесто лице и заострен като връх на молив нос. Носеше ръкавици и държеше компактна черна камера. Той поздрави всички, като кимна.

— Намерих това тук, сержант. — Посочи кофата за отпадъци вляво от него. — Беше пъхната в обикновен кафяв плик от сандвич. — Той даде камерата на сержанта, който й хвърли един поглед и я предаде на Хънтър.

— Ваша е — каза с незаинтересуван вид.

Робърт надяна ръкавици и взе камерата. От едната и страна пишеше „Сони Хендикам СХ250 HD“. Имаше екранче.

— Не знам какво точно търсим тук — обясни полицаят, — но това е чисто нова цифрова камера, която струва неколкостотин долара. Мястото й не е в боклука.

— Къде е пликът от сандвич, в който е била камерата? — попита Хънтър и ченгето веднага извади прозрачен найлонов плик за веществени доказателства.

— Всичко е опаковано и готово за лабораторията — отговори младият полицай. — Реших, че някой ще иска това да бъде отделено от останалия боклук.

Гарсия кимна одобрително на добрата работа на ченгето и после бързо огледа плика от сандвич.

Нямаше нищо. Никакви знаци, петна или нещо написано.

Двамата с Робърт отново насочиха вниманието си към камерата.

— Опита ли се да я включиш? — попита Хънтър.

Младият полицай поклати глава.

— Не е моя работа. Намерих я и веднага ви се обадих.

Робърт кимна. За миг се замисли дали да не занесе камерата право на криминалистите, но нямаше ясни доказателства, че камерата е оставена от убиеца.

Той отвори екранчето и се вцепени. Не беше необходимо да предава камерата на криминалистите, за да разбере. Пред него беше цялото потвърждение, от което се нуждаеше.

Мъжът стоеше на пълната с хора автобусна спирка близо до северозападния край на парка „Сити Хол“ и спокойно наблюдаваше събитията, които се развиваха в „Саут Лон“. Трябваше да признае, че е изненадан.

Смяташе да използва кървавочервен маркер и да напише „Детектив Робърт Хънтър — лосанджелиска полиция“ на плика от сандвич, който остави в кофата за боклук в североизточния край на парка преди по-малко от час. Така щеше да бъде сигурен, че ако някой друг намери плика, например боклукчия (бездомниците не ходеха в парка поради близостта му до Главното управление на полицията), ще го занесе в Главното управление на полицията. Но накрая се отказа. Беше прочел много неща за детектив Робърт Хънтър през последните няколко месеца. Той би трябвало да е „една класа над другите“ според някои от статиите, които мъжът беше прочел. Е, колко добър беше, щом не съзираше, че има скрита причина във факта, че на полицията беше позволено да проследи последното обаждане. Причината, различна от фактора на забавление, беше, че мъжът се намира пред вратата им, докато ги тормози.

Трябваше обаче да признае, че малко се изненада, защото нещата се бяха развили бързо, по-бързо, отколкото предвиждаше. Много скоро след като гласуването по интернет приключи, екип от петима униформени полицаи излезе от сградата на Главното управление на полицията, пресече улицата и се отправи към парка. Единият, ченге с пъпчиво червендалесто лице и заострен нос, едва не се блъсна в него. Екипът се ръководеше от пълен старши полицай, вероятно сержант, вече твърде стар и дебел за физически взискателна работа. Четирите млади ченгета под командването му очевидно бяха инструктирани да претърсят парка, без да спират да разпитват хората.

Устните на мъжа се разтеглиха в иронична усмивка. „Може би все пак славата на детектив Хънтър е оправдана.“ Беше сигурен, че заповедта полицаите да претърсят парка, вместо да губят време да разпитват минувачите, е издадена от детектив Хънтър. Това означаваше, че той много бързо е направил връзката между установеното място на обаждането и вероятността там да бъде оставена улика или загадка.

— Не е зле, детектив Хънтър — прошепна мъжът. — Никак не е зле.

Усмивката му стана по-широка, когато видя самия детектив Хънтър, следван от детектив Гарсия, да излизат от Главното управление на полицията и да тръгват към парка. Израженията на лицата им показваха отчаяние, поражение, неотслабващо безпокойство и може би дори страх. Същото изражение, което беше изписано и на неговото лице в продължение на много години. Но вече не.

Левият крак отново го заболя и докато разтриваше с длан коляното си, видя, че младото ченге, което претърсваше североизточния край на парка, маха на двамата детективи и сержанта.