Крис Картър - Един по един

А после в горния десен ъгъл се изписа нова поредица от цифри — 0123. Детективите зачакаха да се появят и букви, но горният ляв ъгъл остана празен.

— Правилата са същите като последния път, детектив — каза убиецът, като се смееше. — Но днес се чувствам щедър… и смея да кажа дори малко самонадеян. Затова вместо хиляда гласа за десет минути, нека бъдат десет хиляди гласа за десет минути. Какво ще кажеш? Това би трябвало да ти даде шанс за успех.

Хънтър не отговори.

На половината разстояние в дясната страна на екрана се появи думата РАЗПЪВАНЕ, последвана от нула и зелен бутон, а след част от секундата точно под нея се изписа СМАЗВАНЕ, също последвана от нула и бутон. Двата бутона бяха дезактивирани за момента.

Детективите едновременно се намръщиха, гледайки екрана. Камерата започна бавно да се отдалечава.

Малко по малко се видя цялото тяло на мъжа. Той беше само по черни боксерки. Не беше слаб, но определено не можеше да се нарече и дебел. Изглежда, лежеше на нещо като широка дървена маса. Ръцете му бяха протегнати високо над главата и явно завързани. Мишниците му бяха избръснати. Краката му бяха разтворени малко по-широко от дължината на раменете.

След няколко дълги секунди камерата спря. Едва тогава Хънтър и Гарсия видяха ръцете и краката на жертвата и разбраха какво означава садистичният процес на гласуване.

Китките и глезените на мъжа бяха плътно стегнати с дебели кожени ремъци, прикрепени към краищата на четири солидни метални вериги, свързани с механични, въртящи се цилиндри. Устройството приличаше на импровизиран, но осъвременен вариант на диба, един от най-садистичните средновековни уреди за изтезания, които бавно разпъват човешките крайници, докато ги откъснат от тялото.

В кабинета на Хънтър можеше да се чуе как пада игла.

— Съдейки по мълчанието ти — прогърмя през високоговорителите на телефона гласът на убиеца, — предполагам, че картинката започва да ти се изяснява. — Той се засмя като куче в анимационен филм.

Детективите продължаваха да мълчат.

— Но картинката все още не е пълна. Затова ще ти я покажа цялата.

Камерата започна бавно да се вдига нагоре към тавана.

Изведнъж вратата на кабинета рязко се отвори и вътре влезе капитан Блейк. На лицето й беше изписана смесица от гняв, отказ да повярва и страх.

— Гледате ли това… — започна тя, но Робърт вдигна ръка, за да й направи знак да не говори, и посочи телефона на бюрото си.

Но вече беше късно.

— Виж ти — развеселено възкликна убиецът. — Кой дойде при нас? — Той не изчака отговор. — Съдейки по гласа й, предполагам, че самият шеф на отдел „Обири и убийства“, капитан Барбара Блейк, нали така?

Барбара знаеше, че убиецът лесно може да е научил името й от официалния уебсайт на лосанджелиската полиция.

— Добре дошла в pickadeath.com, капитане. Радвам се, че се присъедини към нас днес. Колкото повече, толкова по-весело.

— Защо правиш това? — гневно попита тя.

Хънтър я погледна разярено. Първото правило в преговорите с престъпник беше да има само един преговарящ, освен ако закононарушителят не поискаше друго. Ако бяха повече, преговорите лесно можеше да се объркат и това да раздразни и да ядоса извършителя и да стане причина целият процес да се провали.

— Защо го правя ли? — Подигравателно повтори той. — Нима искаш да свърша твоята работа, капитан Блейк?

Робърт леко поклати глава и Барбара не отговори.

Камерата продължи да се вдига нагоре.

Хънтър отново се намръщи, гледайки екрана, заинтригуван от нещо. Първото, което осъзна, беше, че мястото е различно от използваното за първите две жертви. На фона нямаше тухлена стена и стаята изглеждаше много по-голяма. И после нещо друго привлече вниманието му — движение на камерата. Едва след няколко секунди разбра защо. Той погледна Гарсия и беззвучно изрече няколко думи.

Карлос не ги разбра, поклати глава и се приближи до него.

— Камерата се контролира дистанционно — прошепна Хънтър.

— Какво? — Гарсия и капитан Блейк не изглеждаха убедени.

Робърт изключи звука на телефона си.

— Начинът, по който камерата се приближава и се движи из помещението. Твърде бавно и равномерно — обясни. — Ако я държиш в ръка, движението няма да е толкова плавно и постоянно.

Карлос и Барбара отново се втренчиха в екрана.

— Той я контролира дистанционно. Може би дори не е там — добави Хънтър.

— И какво от това? — попита капитан Блейк. — Какво значение има?