Крис Картър: Един по един

Пленникът затвори очи и започна трескаво да клати глава, сякаш получаваше пристъп. Алкалната баня изстъргваше кожата му като електрическа шкурка. Само за няколко секунди от тялото му се откъснаха първите парчета кожа.

Хънтър потърка лице с ръце. Никога не се беше чувствал толкова безпомощен.

Докато в контейнера плаваха все повече парчета кожа, водата отново започна да променя цвета си и да става розова. Тялото на човека кървеше.

Камерата увеличи нещо друго, което се носеше в аквариума.

— Какво е това? — попита Гарсия и направи гримаса.

— Нокът. Тялото му се разлага.

Камерата показа втори нокът и после още един. Разтворът вече беше разял кожичките и повечето кутикули на пръстите на ръцете и краката на жертвата.

Водата ставаше все по-кървава и вече не беше прозрачна. Лицето на мъжа обаче все още беше над водата.

Човекът загуби контрол върху тялото си, което сега трепереше постоянно, ръководено само от болка. Очите му се бяха забелили. Устата му беше изкривена в мъчителна форма. Зъбите му неумолимо стържеха един в друг и от венците, носа и ушите му течеше кръв.

Водата завря.

Мъжът потрепна конвулсивно за последен път. Гърдите му се издуха, сякаш в тях имаше нещо, което искаше да експлодира от тялото. Брадичката му клюмна на гърдите и потопи лицето му в окървавената вода и смесения с нея натриев хидроксид.

Тялото му престана да се движи.

Камерата се отдалечи и показа целия стъклен контейнер.

Хънтър и Гарсия не знаеха какво да кажат и не смееха да се погледнат.

След няколко секунди на екраните им се появи съобщение.

„НАДЯВАМ СЕ, ЧЕ ШОУТО ВИ Е ХАРЕСАЛО.“

Капитан Барбара Блейк, шеф на отдел „Обири и убийства“ на лосанджелиската полиция, не се плашеше лесно и след толкова много години в силите на реда можеха да я шокират много малко неща, но тази сутрин, докато седеше мълчаливо в абсолютна тишина в кабинета си на петия етаж на Главното управление на полицията, на лицето й беше изписан отказ да повярва. Кабинетът й беше просторен. На южната стена бяха наредени лавици, отрупани с книги с твърди корици, а на северната бяха окачени снимки в рамки, похвални грамоти и награди за постижения. На източната стена имаше голям панорамен прозорец от пода до тавана с изглед към Саут Мейн Стрийт. Точно пред бюрото й бяха поставени две удобни кожени кресла, но в момента никой от тримата в кабинета й не седеше на тях.

Хънтър, Гарсия и Денис Бакстър стояха зад бюрото на капитан Блейк, втренчили се в монитора на компютъра й, и гледаха кадрите, които Бакстър беше записал от интернет преди няколко минути. От оперативния отдел вече бяха изпратили на Робърт копие от записания телефонен разговор между него и загадъчния непознат.

Барбара изслуша записа и изгледа видеоматериала, без да пророни нито дума. Накрая погледна Хънтър и Гарсия. Лицето й беше пребледняло.

— Реално ли е било всичко това?

Погледът й се отмести към Бакстър, който беше едър мъж, но не и мускулест. Той беше на четирийсет и няколко години, с къдрава руса коса, закръглено лице с двойна брадичка и тънки мустачки, които приличаха повече на прасковен мъх.

— Знам, че в днешно време триизмерната компютърна графика може да направи всичко да изглежда реално — добави тя. — Можем ли да бъдем сигурни, че това не е дигитална и оптична измама?

Денис повдигна рамене.

— Ти си шефът на отдел „Компютърни престъпления“. — Тонът на капитан Блейк стана по-твърд. — Кажи ни нещо.

Бакстър наклони глава на една страна.

— Записах кадрите, след като ми се обади детектив Хънтър. Нямах време да ги анализирам, но на пръв поглед и според инстинкта ми са автентични.

Барбара прокара пръста през гарвановочерната си коса и отново погледна Хънтър и Гарсия.

— Твърде е сложно и дръзко, за да бъде измама. От оперативния отдел не можаха да проследят обаждането. Непознатият го местеше из града на всеки пет секунди. — Робърт посочи Бакстър. — Денис каза, че предаването по интернет е дошло от Тайван.

— Какво? — Капитан Блейк отново насочи поглед към Бакстър.

— Да. Разполагаме с IP адрес, който е уникален идентификационен номер, даван на всеки компютър в интернет. С него лесно можем да засечем компютъра — източник. Използваният IP адрес е даден на сървър в Тайван.

— Как е възможно?

— Лесно. Интернет превръща света в глобален пазар. Например, ако искаш да си създадеш уебсайт, няма закон, който да те задължава да го качиш в Америка. Може да потърсиш в интернет най-добрата сделка и да сложиш уебсайта си в сървър, където искаш — Русия, Виетнам, Тайван, Афганистан… няма значение. Пак всеки може да има достъп до него.