Крис Картър: Един по един

Подът не се отличаваше с нищо особено и беше бетонен. Можеше да е къде ли не.

Разпечатката на образа на жертвата, която направи Хънтър, беше идеална. Мъжът в стъкления контейнер гледаше право в камерата. Робърт вече я беше изпратил по електронната поща на отдел „Изчезнали лица“. Агентът, с когото разговаря по телефона, му каза, че заради кърпата, завързана плътно на устата на жертвата, софтуерът за лицево разпознаване ще може да анализира само ограничен брой точки за сравняване. Ако за човека беше съобщено, че е изчезнал, това щеше да е достатъчно, за да го идентифицират, но трябваше да чакат. Хънтър каза на агента да търсят изчезнали хора само от една седмица. Имаше чувството, че непознатият по телефона е отвлякъл и държал жертвата не повече от един-два дни и после я бе затворил в стъкления контейнер. Жертвите, държани в плен, показваха признаци за това — изтощени и безизразни лице и очи от липса на сън или блуждаещи очи от упояване. Личната хигиена също страдаше значително и винаги имаше непогрешими знаци на недохранване. Жертвата в аквариума не показваше такива симптоми.

— Тук няма нищо — заяви Гарсия, облегна се назад на стола си и потърка уморените си очи. — В стаята не е имало нищо друго, освен контейнерът, жертвата, часовникът, вестникът и камерата, която е предавала. Извършителят не е глупав, Робърт. Знаел е, че ще запишем видео картината и ще я разгледаме под лупа.

Хънтър въздъхна и също потърка уморените си очи.

— Знам.

— Аз лично не мога да гледам повече записа. — Карлос стана и се приближи до малкия прозорец на западната стена. — Отчаяният, умоляваш израз в очите на жертвата… — Той поклати глава. — Всеки път, когато ги погледна, чувствам как страхът му пълзи по кожата ми като огнена стоножка. И не мога да направя нищо, освен да го гледам как умира отново и отново. Направо се побърквам.

На Робърт също му се гадеше от кадрите. Онова, от което наистина му се гадеше, беше да гледа как лицето на мъжа засиява от надежда, когато разбира, че водата е спряна. А после, само минута по-късно, как очите му горят от ужасяващ страх, докато течността около тялото му започва да изгаря и да разяжда кожата и плътта му. Хънтър можеше да определи точния момент, когато мъжът се отказва от борбата, когато най-после осъзнава, че няма да излезе жив оттам. Убиецът си играеше с него.

— Разбра ли нещо от тона на гласа му? — попита Гарсия.

— Не. Той беше спокоен по време на целия разговор с изключение на мига, когато ми изкрещя да избера. Иначе нямаше гневни изблици или прекалено вълнение. Той контролираше чувствата си и разговора. — Робърт се облегна назад на стола си. — Но има нещо, което ме безпокои.

— Какво?

— Когато му казах, че не е необходимо да го прави.

Карлос кимна.

— Той отговори, че знае това, но иска да го направи. Добави, че щяло да бъде забавно.

— Точно така. И това може би показва, че жертвата е избрана произволно.

— Тогава този тип е поредният проклет психопат, който убива хора за удоволствие.

— Още не знаем дали е така. Проблемът е, че когато му казах, че не мога да взема решение, защото не знам защо е пленена жертвата, той отвърна, че трябва сам да разбера това.

— И?

— И това показва, че жертвата не е избрана съвсем произволно и че има точно определена причина да е избрана, но похитителят не пожела да ни я каже.

— Тогава той буквално си играе с нас.

— Още не знаем дали е така — повтори Хънтър, отблъсна се от бюрото, погледна часовника си и пораженчески въздъхна. — Но и аз приключих с това. — Той изключи компютъра си. Същото чувство на безпомощност, което го обземаше, докато гледаше предаването на живо, се завърна и остави празнота в гърдите му. Нямаше какво повече да изцедят нито от видеозаписа, нито от аудио записа. В момента можеха само да се надяват за някакво развитие в отдел „Изчезнали лица“.

Хънтър седеше в тъмното и гледаше през прозореца на дневната на малкия си едностаен апартамент в Хънтингтън Парк. Живееше сам. Нямаше съпруга, деца или приятелки. Не се беше женил и любовните му връзки никога не продължаваха дълго. Работата му като детектив в специалната секция „Убийства“ в един от градовете с най-много насилие в Америка се отразяваше на връзките му, колкото и да бяха несериозни.

Робърт отпи още една глътка от силното кафе и погледна часовника си — 4:51. Беше успял да поспи само четири часа, но това беше блаженство в сравнение с повечето нощи.

Битката му с безсънието беше започнала на много ранен етап в живота му, причинена от смъртта на майка му, когато той беше едва седемгодишен. Кошмарите бяха толкова мъчителни, че като защитен механизъм мозъкът му правеше всичко възможно да го държи буден нощем. Вместо да спи, Хънтър четеше ненаситно. Книгите се превърнаха в негово убежище, крепост, безопасно място, чиито порти ужасяващите кошмари не можеха да разбият.