Крис Картър - Един по един

— Мъртъв е от няколко часа — каза Майк. — Трупът е напълно вкочанен.

— В петнайсет и двайсет и шест вчера следобед — уточни Робърт.

Бриндъл се намръщи.

— Умрял е в петнайсет и двайсет и шест вчера следобед — повтори Хънтър.

— Познаваш ли го?

— Не съвсем. — Робърт вдигна глава. Тримата полицаи се бяха преместили обратно до лентата. Хънтър накратко разказа на Майк какво се беше случило предишния ден.

— Господи — възкликна Бриндъл, когато Робърт приключи. — Това обяснява гротескното обезобразяване на тялото и странната промяна на цвета на плътта. — Той поклати глава, все още стъписан от разказа на Хънтър. — Значи не само те е накарал да гледаш, но и те е принудил да избереш начина на смъртта?

Робърт кимна мълчаливо.

— И си записал всичко?

— Да.

Майк отново погледна изтезаваното тяло.

— Вече не разбирам този град, нито хората в него, Робърт.

— Мисля, че никой от нас не ги разбира — отвърна той.

— Как можеш да намериш логика в такова нещо?

Робърт се наведе, за да огледа по-добре трупа. Всеки детайл се виждаше на силната светлина на прожектора. Тялото вече миришеше на развалено месо. Хънтър запуши носа си с лявата си ръка и забеляза малки вдлъбнатини на краката и ръцете на жертвата.

— Какво е това?

— Ухапвания от плъхове — отговори Бриндъл. — Изгонихме няколко от трупа, когато дойдохме. В контейнерите има доста храна. На тази уличка има пекарна, месарница и закусвалня.

Робърт кимна.

— Ще прегледаме боклука в четирите контейнера в случай, че убиецът е изхвърлил нещо — добави Майк. — Но след историята, която ти ми разказа, извършителят не ми се вижда нехаен.

Хънтър отново кимна и отмести поглед към чернокожия мъж в края на уличката. Човекът беше облечен със скъсани и мръсни дрехи и старо, избеляло дълго палто, което имаше такъв вид, сякаш беше оцеляло от атака на глутница гладни вълци.

— Името му е Кеон Луис — каза Бриндъл. — Той е открил трупа.

Робърт се изправи, готов да зададе няколко въпроса.

— Желая ти успех — рече Майк. — Знаеш колко много обичат да говорят с полицаите бездомниците.

Кеон Луис все още седеше на бетонното стъпало в края на уличката. Беше висок метър и деветдесет и тънък като върлина. Рошавата му черна брада, изглежда, непрекъснато дразнеше лицето му, защото той я чешеше на всеки няколко секунди. Ноктите на ръцете му бяха мръсни, изпочупени и пълни с нечистотии. Ръцете му бяха покрити с белези и мазоли. Единият се беше възпалил и кожата около дълбоката кафеникава коричка беше подпухнала. Погледът му често се насочваше към местопрестъплението, но той бързо го отместваше и се втренчваше в ръцете си.

Хънтър се приближи до Кеон и полицая, който стоеше до него. Чернокожият бездомник вдигна глава, но после бързо отмести очи и потърка ръце като готвач, който стрива подправки в ястие.

Устните му бяха сухи и напукани и той непрекъснато мигаше, сякаш носеше стари, изсъхнали лещи. Физическите знаци сочеха пристрастяване към метамфетамин кристал. Трудно беше да се определи възрастта му. Робърт се съмняваше дали самият Кеон знае на колко години е.

— Кеон? — попита той. — Аз съм детектив Робърт Хънтър от отдел „Убийства“.

Чернокожият кимна напрегнато и пак сведе поглед.

Полицаят се отдалечи.

— Виж — каза Робърт. — Не е необходимо да си нервен. Никой няма да те тормози, обещавам. За жалост не ти е провървяло, когато си намерил труп на жертва на убийство. Работата ми е да ти задам няколко въпроса, това е всичко. След това си свободен да си вървиш.

Кеон отново почеса брадата си.

Хънтър видя, че някога лицето му е било привлекателно, но злоупотребата с наркотици, алкохолът и тежкият живот са го преобразили.

— Може ли да седна?

Чернокожият се дръпна до ръба на стъпалото. Дрехите му воняха на застояла пот и отпадъци.

Робърт седна и въздъхна дълбоко.

— Гадна работа, а?

— Мамка му, пич, шибана история. — Гласът на Кеон беше прегракнал, сякаш го болеше гърлото. — Какво му се е случило? Някой го е одрал?

— Не ти трябва да знаеш — отвърна Хънтър.

Бездомникът захапа кожичка на ръката си и я изви болезнено, сякаш се опитваше да я откъсне.

— Хей, пич, имаш ли цигара? Целият се треса.

— Ще ти намеря. — Робърт направи знак на полицая да се приближи и прошепна нещо в ухото му. Ченгето кимна и тръгна към другия край на уличката.

— Тази уличка е много тиха — продължи Хънтър. — Често ли идваш тук?

— Понякога. Ако съм наблизо — отвърна Кеон, като кимаше отривисто. — Точно затова идвам тук, чат ли си? Защото е тиха. Не трябва да се бориш, за да си намериш място за спане. И от време на време намираш хубава храна в контейнерите. Няма да повярваш какви неща изхвърлят хранителните магазини. — Кеон се усмихна, разкривайки развалени зъби. — Е, трябва да изгониш плъховете, но нали храната е безплатна.