Крис Картър: Един по един

— Може да е намерил отнякъде визитната ми картичка — отговори Хънтър.

— Или се е обадил в телефонната централа преди въпросния разговор и е поискал вътрешния номер — предположи Гарсия. — По дяволите, не бих се изненадал, ако е хакнал системата ни и се е сдобил с имената на детективите оттам. Той местеше сигнала насам-натам като професионалист и имаше защитна стена, която не можа да пробие дори отдел „Компютърни престъпления“. Мисля, че той познава много добре киберпространството.

— Съгласен съм — отбеляза Бакстър.

— Според вас той може да е избрал произволно името на Робърт от списъка с детективите в отдел „Обири и убийства“, така ли? — попита капитан Блейк.

Денис повдигна рамене.

— Възможно е.

— Странна случайност, не мислите ли? — добави Барбара. — Като се има предвид, че такъв случай на насилие и без това ще бъде възложен на Робърт.

Хънтър беше служител на специално подразделение в отдел „Обири и убийства“. Специалната секция „Убийства“ беше създадена да разследва само серийни, тежки убийства, които изискват много време, богат опит и компетентност. Робърт обаче имаше още по-специализирана задача. Поради изследванията му по психология на престъпното поведение винаги му възлагаха случаи, в които извършителят е използвал брутален садизъм и жестокост. Отделът наричаше такива случаи „ултра насилие“.

— Може би не е било случайно — обади се Бакстър. — Може би той иска Робърт да работи по случая и по този начин се е погрижил това да стане.

Капитан Блейк отвори още по-широко очи, докато чакаше Денис да продължи.

— Името на Робърт често се появява във вестниците и по телевизията — добави Бакстър. — Той е разследвал повечето трудни случаи в отдела… не знам колко години и обикновено залавя извършителите.

Тя не можеше да оспори думите му. Името на Хънтър се беше появило отново във вестниците само преди няколко месеца, когато двамата с Гарсия бяха приключили разследването за серийния убиец, когото репортерите бяха нарекли Скулптора.

— Може би непознатият е избрал Робърт заради славата му — предположи Денис. — Вероятно е прочел името му в „Ел Ей Таймс“ или е видял лицето му по вечерните новини. — Той посочи монитора на капитана. — Видяхте кадрите и чухте записа на телефонния разговор, нали? Този човек е самонадеян и предизвикателен. Остана на линията толкова дълго, защото е знаел, че няма да можем да проследим обаждането и излъчването. — Бакстър млъкна и се почеса по носа. — Принудил е Робърт да избира как да умре жертвата, за бога, и после е включил нещо кошмарно. Все едно играе някаква игра. И не иска да играе с който и да е детектив. Търси предизвикателство. Иска онзи, за когото пишат във вестниците.

Капитан Блейк се замисли върху думите му.

— Страхотно — каза. — Само това ни липсваше. Поредният психопат, който си играе на „Хвани ме, ако можеш“.

— Не — възрази Хънтър. — Той си играе на „Хвани ме, преди да убия отново“.

Кабинетът на Хънтър и Гарсия беше бетонна стая с площ двайсет и два квадратни метра в дъното на етажа на отдел „Обири и убийства“. Вътре имаше само две бюра, три старомодни шкафа и голяма бяла магнитна дъска, на която закачаха снимки от разследванията, но пространството пак беше тясно.

Двамата детективи се върнаха на бюрата си и отново изгледаха кадрите от интернет и изслушаха записа на телефонния разговор. Бакстър ги беше снабдил със софтуерно приложение, което им позволяваше да разглеждат видеозаписа кадър по кадър. И точно това правеха от четири и половина часа, анализираха всеки сантиметър от всеки кадър и търсеха някаква улика, колкото и да е дребна.

Камерата се беше съсредоточила главно върху стъкления контейнер и мъжа вътре и от време на време показваше в едър план лицето на жертвата или нещо, плаващо в окървавената вода. Беше нарушила тази схема само веднъж, когато се отклони надясно, за да покаже стенния часовник и днешния брой на „Ел Ей Таймс“.

Стената беше изградена от червени тухли и хоросан. Можеше да е къде ли не — в мазе, барака в заден двор, стая в къща или дори малък гараж някъде.

Часовникът на стената беше кръгъл, с батерия, с диаметър трийсетина сантиметра и черна рамка. Имаше бял циферблат с арабски цифри, черни стрелки за минутите и часовете и червена стрелка за секундите. Името на производителя не беше написано. Хънтър изпрати снимки на часовника на изследователския екип, но знаеше, че вероятността да го свържат с определен магазин и после да идентифицират купувача, е равна почти на нула.