Крис Картър: Един по един

Робърт леко поклати глава.

— Ти беше прав в първото си предположение. Не исках жертвата да страда.

— Разбира се, но… само в случай, че съм прав, познай какво. Подготвил съм се.

Завързаният мъж отново беше отворил очи. Все още трепереше и въпреки мрака се оглеждаше наоколо, чакаше… ослушваше се.

Не се чуваше звук. Водата беше спряла.

Запушената му уста се изкриви в свенлива усмивка. Блясъкът на надежда се завърна в очите му, сякаш всичко е било кошмар… или извратена шега. Той преглътна с усилие, затвори очи и отметна назад глава, сякаш благодареше на Бога. През спуснатите му клепачи си проправиха път сълзи, които започнаха да се стичат по лицето му.

— Продължавай да гледаш, детектив. — В гласа на човека по телефона прозвуча гордост. — Шоуто ще бъде невероятно, като в цирк „Солей“ — добави той и затвори.

Нивото на водата в стъкления контейнер на екрана започна да спада.

— Той източва аквариума — отбеляза Гарсия.

Хънтър кимна.

Водата намаляваше бързо и за няколко секунди се отдръпна до гърдите на жертвата.

И после спря.

— Какво става, по дяволите? — зачуди се Карлос и вдигна длани.

Робърт поклати глава и продължи съсредоточено да наблюдава екрана.

Камерата се отдалечи малко и изведнъж потопените части на тръбите отново заработиха. Струите завъртяха водата като в джакузи, докато бълваха още течност в контейнера, но този път имаше нещо различно. Докато излизаше от тръбите и се смесваше с водата, безцветната течност произвеждаше странен ефект, сякаш беше по-гъста от водата.

Хънтър се наведе напред и доближи лице до монитора.

— Това не е вода — каза той.

— Какво? — попита Гарсия и застана зад него. — Защо мислиш така?

— Гъстотата е различна — отвърна Робърт и посочи екрана. — Този път в контейнера не се изпомпва вода.

— А какво, по дяволите?

В същия миг в горния десен ъгъл на картината започна да проблясва нещо. Четири букви в скоби. Първата, третата и четвъртата бяха главни.

( NaOH )

— Това химична формула ли е? — попита Карлос.

— Да. — Хънтър изпусна затаения си дъх.

— На какво? — Гарсия се втурна към компютъра си и отвори нов екран на интернет търсачката.

— Не е необходимо да я търсиш, Карлос — мрачно каза Робърт. — Това е химичната формула на натриевия хидроксид… сода каустик.

Карлос почувства, че в гърлото му се стяга възел. Преди години, когато беше униформено ченге в лосанджелиската полиция, той беше реагирал на произшествие, свързано с домашно насилие, в което ревнив мъж беше плиснал двеста и петдесет милилитра сода каустик в лицето на приятелката си. Мъжът беше избягал от местопрестъплението, но бе арестуван пет дни по-късно. Гарсия още помнеше как помогна на медиците да сложат момичето на носилката. Лицето й беше грозна гледка от оголена плът и изгоряла кожа. Устните й сякаш се бяха разтопили върху зъбите. Дясното й ухо и носът се бяха разпаднали напълно и разтворът беше изгорил дупки в очната ябълка.

Карлос погледна партньора си.

— Сигурен ли си?

Той кимна.

— Сигурен съм.

— Кучи син!

Телефонът на бюрото на Робърт отново иззвъня. Обаждаше се Денис Бакстър от отдел „Компютърни престъпления“.

— Детектив — обезпокоено каза той, — NaOH е сода каустик, натриев хидроксид.

— Да, знам.

— Мамка му! Това вещество е силно корозивно. Много по-лошо е от киселина. Ако някой пуска натриев хидроксид в толкова много вода, засега разтворът не е много силен, но скоро… — Той млъкна.

— Ще превърне всичко в алкална баня — довърши Хънтър.

— Точно така. И знаеш ли какво ще направи?

— Да, знам.

— Мамка му, детектив. Какво става?

— Не съм сигурен. Успяхте ли да проследите предаването?

— Да. Идва от Тайван.

— Какво?

— Човекът, който прави това… е добър. Или е откраднал IP адрес, или е отмъкнал някой от тайвански сървър. С други думи, не можем да го проследим.

Робърт остави телефона.

— Не можем да го засечем и по интернет — каза той на Гарсия.

— По дяволите. Страшна бъркотия.

Завързаният човек на екрана отново започна да трепери. Този път обаче Хънтър видя, че не е от страх или от студ, а от нетърпима болка. Разтворът ставаше по-силен и започваше да разяжда кожата му. Устата му се отвори широко, за да издаде мъчителен писък, който не чуха. И двамата детективи тайно изпитаха облекчение, че картината не е придружена от звук.

Докато в сместа се вливаше все повече сода каустик, водата започна да придобива леко матов, млечнобял цвят.