Крис Картър - Един по един

Боби вече не беше безлика и безименна заплаха за малките момичета.

Тя премести курсора на полето „Статус на разследването“, изтри думата „текущ“ и докато пишеше „приключено — обектът арестуван“, изпита огромно удовлетворение. Знаеше обаче, че чувството няма да трае дълго.

За жалост имаше твърде много типове като Боби, които дебнеха в сайтовете на социалните мрежи, стаите за чат, уебсайтовете с игри или навсякъде в киберпространството, където хлапетата се събираха да общуват. Мишел и отдел „Киберпрестъпност“ във ФБР правеха всичко възможно, но тъжната истина беше, че престъпниците ги превъзхождаха значително по брой и всяка година съотношението нарастваше в тяхна полза. Тя знаеше, че арестът на Боби е само малка победа във война, която губеха от първите дни на създаването на интернет, но въпреки това дни като днешния правеха борбата да си заслужава.

— Добре ли си? — попита Хари, който се приближи зад нея.

— Чувствам се страхотно — отвърна Мишел и щракна на иконата „Запамети“.

— Как е устата ти?

Тя допря пръсти до подутата си устна.

— Малко ме боли, но ще живея. Това беше нищожна цена, която трябваше да платя, за да изпратя в затвора още един боклук.

— Надявам се да изгние там.

Мишел се усмихна, по-скоро от облекчение, отколкото от радост.

— С онова, което имаме за него, сигурна съм, че ще изгние там.

За по-малко от два часа агентите на ФБР бяха открили малкия хотел, в който Боби беше запазил стая за един ден. Намираше се само на три преки от Венис Бийч, където беше арестуван. В стаята намериха лични документи, кредитни карти, пари, сексуални аксесоари, хапчета, алкохол и шишенце с прозрачна течност. Шишенцето вече беше в лабораторията по криминалистика на ФБР и всички се бяха обзаложили, че това е някакъв домашно приготвен опиат, с който Боби приспива момичетата, преди да ги изнасили. Истинската находка обаче беше в черно куфарче до леглото. Вътре откриха лаптопа на Боби, пълен със стотици снимки и видеоклипове, заедно с дигитална видеокамера.

За радост на Мишел той не беше имал възможността да прехвърли съдържанието на паметта на камерата на лаптопа си нередактиран, дванайсетминутен видеоклип, заснет само преди два дни. Клипът показваше Боби с момиче, което не изглеждаше по-голямо от единайсет.

— Е, нали ще дойдеш да празнуваме? — попита Хари. — Всички отиваме в „Баджа“ за няколко питиета и може би ще хапнем.

„Баджа“ беше мексикански грил-ресторант и бар само на две преки от сградата на ФБР.

Тя погледна часовника си.

— Добре, но вие отивайте. Аз ще дойда след около четирийсет минути или малко повече. Искам да видя още веднъж онези шантави кадри, които записахме в петък. Жената в стъкления ковчег… и гласуването.

Хари й се усмихна вяло. Знаеше, че са хвърлили всички усилия в предаването, докато се излъчваше на живо, но не бяха стигнали до никъде. Всяка пътека беше довела до задънена улица. Рядко блокираха отдел „Киберпрестъпност“ на ФБР толкова професионално по време на онлайн излъчване и неуспехът им да намерят начин да проникнат в предаването беше ядосал Мишел, както Хари я бе виждал само веднъж. Тя не приемаше поражения.

— Какво се надяваш да откриеш, Мишел?

— Не знам. Може би нищо. — Тя избягваше да го погледне в очите. — Вероятно убиецът е по-умен от нас.

— Това не е състезание.

— Напротив, Хари. — Мишел най-после го погледна. В очите й гореше някакъв пламък. — Защото ако той е по-добър от нас… ако победи, а ние загубим, ще умрат още хора… по много грозен начин.

Хари вдигна ръце в знак, че се предава, но знаеше, че Мишел не му се сърди.

— Искаш ли помощ?

Тя се усмихна.

— Ще се оправя сама. Познаваш ме. Отивай да празнуваш с останалите. Ще дойда след малко и не се напивай без мен.

— А, това не мога да ти обещая. — Той тръгна към вратата.

— Хари — извика Мишел. — Поръчай ми „Кайпириня“. С повече лимон.

— Дадено.

— Няма да се бавя.

Той се обърна с гръб към нея, усмихна се и измърмори:

— Няма, и още как.

След като всички излязоха, Мишел намали осветлението около бюрото си, наля си голяма чаша кафе и започна да гледа кадрите, които бяха записали от интернет преди три дни. Тя не беше забравила образите, но докато отново гледаше жената, затворена в стъкления ковчег, и тарантуловите оси, които бавно я жилеха до смърт, кожата й настръхна. Подутата й устна пак започна да пулсира и сърдечният й ритъм се ускори. За момент в края на записа, когато от ноздрата на жената излетя голяма черна оса, Мишел трябваше да преодолее желанието си да повърне — усещане, не много по-различно от деня, в който четирима агенти на ФБР разбиха вратата й в ранните часове на утрото, за да я арестуват.