Том Нокс - Тайната на сътворението

Внезапно един от мъжете изпусна лопатата си. Казваше се Мумтаз, втори братовчед на Радеван.

— Мис Майер! — извика той. — Мис Майер!

Тя изтича към него и Роб я последва.

В прашната земя лежеше част от бяла кост — заоблената горна част на череп. Беше малък, но човешки, дори Роб можеше да го различи. Кристин изглеждаше заинтригувана, но не и възторжена.

— Да, добре — кимна тя. — Сега копайте латерално.

Кюрдите не я разбраха. Кристин повтори на Радеван, този път на кюрдски, да копаят настрани и нашироко, не да дълбаят надолу. Сега всичко опираше до покриването на възможно най-голяма площ, а имаха по-малко от два дни.

Мъжете се подчиниха и заработиха отново, явно бяха очаровани от упоритостта на Кристин. Роб също хвана лопатата. На всеки няколко минути откриваха нов череп. Роб помагаше да изхвърлят пръстта с трескава енергия. Още един череп, още един скелет. Когато се натъкваха на останките на поредното тяло, не си правеха труда да го разкриват напълно. В момента, в който установяха, че скелетът е човешки, Кристин им казваше да продължават нататък.

Още един череп, още един скелет. Роб обърна внимание, че тези хора са били доста дребни. Както Кристин обясни, това са били типични ловци събирачи, високи най-много по метър и шестдесет. Били са яки хора от пещерите и пустинята, със здрава физика, но не по-високи от средното за времето си.

Копаеха все по-бързо и по-бързо. Работата беше мръсна и всички се бяха изпоцапали. Слънцето беше преминало най-високата си точка, а Роб вече усещаше как огромната водна стихия идва все по-близо и по-близо. Наводнението приближаваше и вече беше едва на ден-два от тях.

Но въпреки това продължаваха да копаят.

Изведнъж Роб чу още един вик, този път от Радеван.

— Мистър Роб! — махна Радеван. — Погледни това. Много голям човек. Като американец. Като американец, който яде много „Мак-нъгетс“.

Радеван остърга пръстта от една бедрена кост. Тя беше почти два пъти по-дълга от останалите.

Кристин скочи в плиткия изкоп и Роб я последва. Помогнаха да разкрият и останалата част от скелета, но това им отне доста време, тъй като беше огромен, сигурно е бил на човек, висок над два метра и двадесет сантиметра. Почистиха пръстта от таза, от ребрата и от гръбначния стълб, като разкриваха белите кости под мръсната жълта прах. Най-накрая стигнаха до черепа. Радеван го отдели с едно движение и го вдигна нагоре.

Роб едва повярва на очите си. Черепът беше огромен.

Кристин го пое от Радеван и започна да го проучва. Не беше типичен човешки череп. Беше много по-голям, с източени очни орбити като на птица, остри скули, по-малка челюст и много голяма черепна кутия.

Роб се вгледа по-отблизо в сякаш ухилената челюст. Зъбите бяха по местата си, непокътнати.

— Това е… — започна той и изтри праха и солената пот от лицето си. — Това е хоминид, нали?

— Да — потвърди Кристин и обърна черепа под силното слънце. — Но…

Черепът беше пълен с тъмножълта пръст и скосените очни кухини гледаха празно и враждебно. Отнякъде Роб дочу птица — рееше се в небето самотна и кряскаше призивно. Той предположи, че е някакъв вид лешояд, привлечен от разкритите кости.

Кристин изтри част от прахта по черепа.

— Определено е хоминид и съвсем явно не е Homo Sapiens. Не прилича на нищо, открито до момента. Много голяма черепна кутия, предполагам, че е бил много интелигентен.

— Изглежда някак… азиатски. Нали?

— Има нещо монголоидно, да — кимна Кристин. — Но погледни очите и формата на черепа. Удивително! Но всичко се връзва. Защото мисля, че… това е отговорът на загадката с хибридизацията. Това е другият вид хоминид. Този, който се е кръстосал с по-дребните хора тук, за да се получи хибридът от Черната книга.

Кюрдите продължаваха да копаят. Скелет след скелет. Броят на костите, които бяха разкопали, беше противно голям. Слънцето се приближаваше към хоризонта. Дневното постене скоро щеше да свърши и мъжете нямаха търпение да се приберат за угощението в края на гладния ден от Рамадана.

Когато вече беше твърде изтощен, за да продължава, твърде отвратен от белотата на костите и от хилещите се челюсти на огромните черепи, Роб се излегна на прашния склон и само гледаше работещите мъже. След това извади тефтера си и започна да пише, да свързва отделните части от историята. Това беше единственият му познат начин да разреши загадката — да я запише и да я подреди, а покрай това да свърже и текст за статията. Докато пишеше, усети как светлината намалява.