Том Нокс - Тайната на сътворението

В момента, в който натовариха всичко по колите, Роб скочи зад волана и запали двигателя. Едва сдържаше нетърпението си. Самият факт, че се намираше в града, в който бе и Лизи, но не знаеше къде е тя или колко страда, го караше да се чувства в прединфарктно състояние. По ръката му се стрелкаха мъчителни бодежи и сякаш цялата туптеше от болка. Челюстта също го болеше. Докато и последните предградия на Урфа се превръщаха в сив облак прах в огледалото за обратно виждане, Роб не престана да мисли за дъщеря си и да си я представя вързана за стола, както я видя последния път.

Кристин седеше отпред до него, а отзад се возеха трима кюрди. Радеван караше втория ленд ровър и ги следваше плътно. Оръжията бяха скрити в сака под седалката на Роб. Черната книга в износената кожена кутия беше в багажника, стабилно застопорена сред останалите вещи.

Докато се друсаха по пътя, привичната разговорливост на кюрдите премина в шепот, а след това и в мълчание. Тишината се допълваше от мъртвилото на околния пейзаж, тъй като вече излизаха в необятната пустиня. Пред тях бяха жълтите и безлюдни полета.

Жегата беше невероятна. Разгарът на лятото на границата на сирийската пустош беше жесток сезон. Докато караха на юг, Роб усети, че приближават Гьобекли. Този път обаче подминаха отбивката и оставиха зад гърба си и няколко армейски контролни поста по горещия път за Дамаск. Кристин беше купила подробна карта и се надяваше, че знае точно къде да намери долината.

— Ето тук — каза тя властно при един от поредните завои.

Поеха надясно и половин час се люшкаха по дълбоките черни коловози. Най-накрая стигнаха до гребена на едно възвишение. Двете коли спряха и всички слязоха. Кюрдите бяха мръсни, потни и едва ли не готови да се разбунтуват. Разтовариха лопатите, кирките, въжетата и раниците и ги струпаха на песъчливото хълмче.

От лявата им страна имаше пуста и тясна долина.

— Това е — обяви Кристин. — Долината на клането. Все още й казват Долината на убийствата. Дори е обозначена на картата.

Роб се огледа и се ослуша. Не се чуваше нищо, освен печалния пустинен вятър. Целият район беше необичайно тих дори и за пустинята около Гьобекли.

— Къде са всички? — запита Роб.

— Тръгнали са си. Евакуирани са. Преместени от правителството — отвърна Кристин.

— Какво?

— Ето заради това — посочи тя наляво. Там, в далечината се виждаше как под слънцето проблясва безбрежна сребърна равнина. — Това е водата от Големия анадолски проект. Ефрат. Наводняват целия район за напояване. Няколко важни археологически обекта вече са наводнени. Всичко е много спорно и противоречиво.

— Господи, но водата е само на няколко километра!

— И се приближава към нас. Но това възвишение е като дига и ще я спре. Виждаш ли онзи земен насип ей там? — посочи тя и се намръщи. Бялата й риза беше изцапана с петна жълт прах. — Но трябва да сме внимателни. Тези наводнения могат да бъдат много бързи и непредвидими.

— Трябва да сме бързи така или иначе — подчерта Роб.

Те се обърнаха и се спуснаха по хълма в долината. Само няколко минути по-късно Кристин вече беше наредила на кюрдите да копаят. Докато работеха, мащабите на задачата им стъписа Роб. Долината беше дълга поне километър и половина. За два дни групата щеше да успее да разкопае едва частица от нея. Може би двадесет процента… най-много тридесет. И нямаше да могат да копаят надълбоко.

Значи им беше нужен късмет, за да намерят нещо. Откакто се бяха върнали в кюрдската пустиня, Роб изпитваше потиснатост и страх, но сега почувства и остър пристъп на досада. Всичко му се стори безсмислено. Лизи щеше да умре. Да, тя щеше да умре. Почувства се безполезен, усети, че безсилието го поглъща като вода, и му се прииска просто да се остави да бъде залян от прииждащата река точно като прежаднялата земя наоколо. Да остане и да дочака над него да се спусне водният капак на ковчега — Големият анадолски проект.

Но в същото време знаеше, че трябва да бъде силен, да премине и през това, и се опита да повдигне настроението си. Припомни си какво беше казал Брайтнер за Кристин — че тя е един от най-добрите археолози на своето поколение, и се подсети, че великата Изобел Превен беше преподавала на Кристин в Кеймбридж.

А французойката излъчваше увереност. Спокойно, но твърдо тя нареждаше на мъжете къде да копаят, даваше им заповеди и ги разпращаше нагоре-надолу из долината. За час-два наоколо само се вдигаше прах, който постепенно слягаше. Кирките и лопатите звънтяха, а през Долината на убийствата се носеше горещ и безрадостен вятър.