Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

Скърцащ смях.

— Май ще бъде глупаво да питам защо.

Тържествено поклащане на главата.

— Не.

Мълчание.

Дъчи се усмихна и успя отново да сложи ръка на нагръдника си.

— Питайте.

Майло завъртя очи към тавана.

Казах:

— Защо го направихте, господин Дъчи?

Той се изправи, залитна, но махна с ръка да не му помагаме. Минаха цели пет минути, преди да успее да застане съвсем прав. Знам със сигурност, защото бях вперил поглед в секундарника на часовника си. Още пет, докато се добере до металната конструкция и се облегне тържествуващо на нея.

Тържество, преминаващо границите на физическото понятие.

— Има… причина — отвърна накрая той. — Това е… моя работа.

— Толкова са мънички — каза тя. — Ще оцелеят ли?

— Това са оцелелите — отвърнах. — Номерът е да храниш добре големите, за да не ядат малките.

— А как успяхте да ги развъдите?

— Нищо не съм правил. То просто стана.

— Но сигурно все пак нещо сте направили. За да стане.

— Осигурих водата.

Тя се усмихна.

Бяхме до ръба на басейна. Въздухът бе спокоен и водопадът шумеше тихо. Голите й крака бяха подвити под полата, а ръцете й галеха тревата.

— Харесва ми. Може ли винаги да говорим тук?

— Разбира се.

— Толкова е спокойно — въздъхна тя.

Ръцете й оставиха тревата и започнаха да се мачкат една друга.

— Как е тя? — попитах.

— Добре. Май. Непрекъснато очаквам нещо да… не знам… Може би да се пречупи. Да започне да крещи и да губи самоконтрол. Изглежда прекалено добре.

— Това безпокои ли те?

— В известен смисъл. Но май това, което ме безпокои истински, е, че тя не знае. Не знае какво е станало. Искам да кажа… тя казва, че е припаднала и се е събудила в болницата, но…

— Но какво?

— Може би тя просто се опитва да ме предпази. Или себе си. Да го изгони от паметта си. Да го потисне.

— Аз й вярвам — казах. — През цялото време, откакто я видях, тя беше в безсъзнание. Изобщо не е съзнавала къде се намира.

— Да — отвърна тя. — Доктор Левин казва същото… Харесвам го. Левин. Кара те да си мислиш, че има много време. Че това, което казваш, е важно.

— Радвам се.

— Слава богу, че тя попадна на добър лекар. — Извърна се към мен с влажни очи. — Не знам как да ви благодаря.

— Вече го направи.

— Но това не е достатъчно… това, което направихте…

Посегна за ръката ми, после се отказа и се загледа във водата.

— Взех решение — каза тя. — Какво да правя. Една година тук, после ще видим. Само един семестър може би няма да е достатъчен. Има толкова неща да се вършат. Тази сутрин се обадих в Харвард. От болницата, преди да пристигне хеликоптерът. Благодарих им, че удължиха срока, и им съобщих решението си. Казаха, че ако искам да се прехвърля при тях от Лосанджелиския университет, ще ме вземат, ако оценките ми са добри.

— Сигурен съм, че ще бъдат.

— Може би… ако успея да се организирам. Ноел замина. Вчера се обади да си вземем довиждане.

— Как мина?

— Изглеждаше малко изплашен. Което доста ме изненада. Винаги съм мислела, че се владее. Беше почти… голям сладур. Майка му беше с него. Виж, тя беше много нервна. Много ще й липсва.

— Смятате ли двамата с Ноел да поддържате връзка?

— Разбрахме се да си пишем. Но знаете как е — нови места, нов живот. Той наистина беше добър приятел.

— Да, така е.

Слаба, тъжна усмивка.

— Какво има? — попитах.

— Знам, че иска нещо повече от това. Това ме кара да се чувствам… Не знам… Може би там ще се запознае с някое момиче, което ще бъде тъкмо за него.

Тя се наведе към водата.

— Големите риби идват. Може ли да ги нахраня?

Подадох й купата с храната. Тя напълни шепа, хвърли я надалеч от малките рибки и загледа как големите се замятаха, хранейки се.

— Хайде, момчета — мърмореше тя. — Стойте си тук. Брей, каква лакомия… Мислите ли, че някога ще се оправи? Левин казва, че ако й дадем време, тя отново ще може да живее нормално, но не знам.

— Какво те кара да се съмняваш?

— Може би той просто е оптимист.

Каза го така, сякаш беше недостатък.

— От това, което съм видял, смятам, че доктор Левин е реалист — казах.

Спомних си лицето на Джина, обрамчено от болнично бельо. Тръбичките, далечното тракане на метал в стъкло. Слаба, бледа ръка, стискаща моята…

Продължих:

— Само фактът, че приема болницата с такава лекота, е добър знак, Мелиса. Да разбере, че може да бъде извън дома, без да се разпадне. Колкото и странно да звучи, цялата тази работа може да се окаже за нея много добра терапия. Което пък не означава, че не е имало травмиране или че ще стане лесно.