Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

— Имаш посещение — изчурулика бодро младата жена.

Мъжът отчаяно се бореше с копчетата, накрая успя да ги мушне и се извърна към нас.

През лицето му първо премина изненада, последвана от велико спокойствие. Сякаш му се бе случило нещо извънредно лошо, от което неочаквано се е измъкнал успешно.

Доста се потруди, докато изобрази усмивка за момичето, а после му бе още по-трудно и докато изрече:

— Влезте.

Глас като от античен грамофон.

— Нещо да ви трябва господин Ди? — попита момичето.

Мъжът поклати глава. С ново усилие.

Тя излезе. Двамата с Майло влязохме. Затворих вратата.

— Здравейте, господин Дъчи — казах аз.

Отсечено кимване.

— Помните ли ме? Алекс Делауер. Преди девет години.

С потрепващи клепачи и с усилие, той успя да промълви:

— Док… торе.

— Това е един мой приятел, господин Майло Стърджис. Господин Стърджис, господин Джейкъб Дъчи. Добър приятел на Мелиса и майка й.

— Седнете. — С кимане към стола.

Единствената друга мебелировка в стаята беше масата, по-стара даже и от гардероба.

— Чай?

— Не, благодаря.

— Вие — каза той на Майло, дълго време мъчейки се да изрече думата. — Приличате. На поли… цай.

— Защото е такъв — отвърнах. — В отпуск. Но не е тук по работа.

— Разбирам. — Дъчи скръсти ръце в скута си и остана така.

Изведнъж съжалих, че дойдохме, и всичко това се изписа на лицето ми. Какъвто джентълмен беше, Дъчи веднага ме усети.

— Не се… без… покойте. Говорете.

— Няма защо да го обсъждаме. Считайте това за приятелско посещение.

По безкръвните, тънки като острие на бръснач устни пробяга нещо като слаба усмивка.

— Говорете. За… всичко. — После: — Как?

— Просто догадка — отвърнах. — Вечерта, преди да сгазят Маклоски, Мадлен седеше до леглото на Мелиса и е използвала телефона. Видях го, беше на пода. Обадила ви се е тук и ви е казала, че Джина е мъртва. Помолила ви е да се погрижите за това. Да влезете в старата си роля.

— Не — каза той. — Това… е погрешно. Не тя… Нищо.

— Не мисля така, сър — възрази Майло и измъкна от джоба си лист хартия. — Това е разпечатка от телефонните разговори, проведени по личния телефон на Мелиса онази вечер. Описани са до секундата. В рамките на един час са проведени три разговора с Дома за стари хора „Плезънт рест хоспис“.

— Не… пряко доказа… телство — отвърна Дъчи. — Тя ми… се обажда. Непрекъс… нато.

— Видяхме и колата, сър — продължи Майло, — кадилака, регистриран на ваше име. Твърде интересно огъване на предната броня. Според мен полицейската лаборатория ще се справи.

Дъчи се загледа в него, но в погледа му нямаше тревога — той сякаш оценяваше дрехите му. Майло се бе облякъл доста добре — според него. Дъчи обаче запази оценката за себе си.

— Не се безпокойте, господин Дъчи — каза Майло. — Това е извън протокола. Но дори и да не беше, не сте уведомен за правата си, така че каквото и да кажете, няма да бъде използвано срещу вас.

— Мадлен… няма нищо… общо с…

— Дори и да има, нас това не ни интересува, сър. Просто се опитваме да съберем цялата картинка.

— Тя… не е.

— Прекрасно — каза Майло. — Както кажете. Вие сам сте страшилището на крайните квартали.

Усмивката на Дъчи бе изненадващо бърза и широка.

— Били. Хлапето. Какво… още искате… да знаете?

— Какво направихте, за да примамите Маклоски навън? — попита Майло. — Използвахте сина му ли?

Усмивката на Дъчи потрепна и изчезна като слаб радиосигнал.

— Нечестно. Но друг… начин нямаше.

— Кой го извика? Ноел или Мелиса?

— Не. — Треперене. — Не. Не, не. Кълна… се.

— Спокойно, спокойно. Вярвам ви.

Мина известно време, преди лицето на Дъчи да се успокои отново.

— И така, кой извика Маклоски? — попита Майло. — Със сигурност не сте били вие.

— Приятели.

— Какво са му казали приятелите?

— Синът. В беда. Помогни. — Пауза за поемане на дъх. — Ба… щино… сърце. Връзки.

Дъчи направи едно разкъсващо, бавно, теглещо движение с ръка.

— Откъде знаехте, че той ще повярва?

— Не… знаехме. По… кер.

— Значи сте го измъкнали оттам с историята за сина му. И после приятелите ви са го сгазили.

— Не. — Сочейки колосания си нагръдник. — Аз.

— Вие можете ли още да карате?

— Поня… кога.

— Аха.

— Ин. Ди. Пет… стотин 30 30 Петстотинте мили на Индианаполис — престижно автомобилно състезание в Щатите. — Б.пр. . — Неподправено весело изражение на пергаментовото лице.

— Вие и Парнели 31 31 Известен състезател от близкото минало в това състезание. — Б.пр. , а?