Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

— Ама голяма услуга ти направих, а?

— Всъщност да. Когато седна да си пиша мемоарите, на тази история ще посветя цяла отделна глава. Адвокат Лафамилия каза, че щяла да ми стане агент, ако някога се захвана.

— Адвокат Лафамилия вероятно ще бъде много добър агент.

Той се усмихна.

— За Даус и Ангър дойде време да им напъхат топките в месомелачката. Почти ги съжалявам… Ял ли си нещо? Ако не си, готов съм да хапна нещо по-солидно.

— Закусих много стабилно — отвърнах. — Но съм готов да направя нещо друго.

— И какво е то?

Казах му.

— Боже господи, няма ли най-сетне да се откажеш? — възкликна той.

— Трябва да разбера. Заради всички. Ако ти не искаш, ще продължа сам, опипом.

Той отново повтори:

— Господи! — После: — Окей, дай да го чуем още веднъж. С всички подробности.

Разказах му.

— И това ли е всичко? Един телефон на пода? И това е всичко, с което разполагаш?

— Да, но времето съвпада.

— Добре — каза той. — Лесно можем да проверим във файловете. Въпросът е дали това обаждане е регистрирано, или не.

— Обаждането от Сан Лабрадор до Санта Моника е точно такова — отвърнах аз. — Вече проверих сметката.

— Господин Детектив — подхвърли той. — Господин Частно око.

Мястото не изглеждаше на такова, каквото беше. Викторианска къща в един работнически квартал в Санта Моника. Два етажа, огромна веранда отпред с шезлонги и дивани люлки. Страшно много коли по улицата. Още няколко в алеята. По-добро място и по-добра поддръжка от останалите сгради в пресечката.

— Виж, виж — казах аз, сочейки към една кола в алеята. Черен „Кадилак Флийтууд“, модел 1962-ра.

Майло паркира поршето.

Слязохме и огледахме предната броня на голямата кола. Силно огъната и прясно оксидирана.

— Да, изглежда, е това — каза Майло.

Минахме през верандата и влязохме. Звънчето над входната врата звънна.

Фоайето бе пълно с домашни цветя. Сладникава миризма. Твърде силна — сякаш се опитваше да потисне друга.

Към нас се запъти тъмнокоса хубава жена, малко над двадесетте. Бяла блуза, червена максипола, евразийски изчистени черти.

— С какво мога да ви помогна?

Майло й каза кого искаме да видим.

— Роднини ли сте?

— Познати.

— От много отдавна — намесих се и аз. — Като Мадлен де Кьор.

— Мадлен! — възкликна жената с любов. — Тя е тук на всеки две седмици, толкова е предана. И много добра кулинарка. Всички харесваме сладките й. Нека видим колко е часът — шест и десет. Той сигурно спи. Той много спи, особено напоследък.

— Положението влошава ли се? — попитах.

— Физически или духовно?

— Като начало физически.

— Имаше известно влошаване, но то ту се появяваше, ту изчезваше. Един ден се движи прекрасно, на другия не може да помръдне. Това е толкова гадна болест, особено пък за човек като него — бил е толкова дейна натура. Всъщност никога не съм дори чувала какво му има — то е по-рядко дори и от това на Лу Гериг. Трябваше да надникна из медицинските книги, но в тях нямаше нищо особено.

— А как е духовно?

Тя се усмихна.

— Знаете го какъв е. Приятно е с него. Готви на другите, разказва им разни неща. Ръчка ги, когато смята, че са станали мързеливи. Даже командва и персонала, но никой не се сърди — той е толкова готин. Когато… когато няма да може вече да върши тия неща, ще е истинска загуба. — Въздишка. — Но както и да е, защо не проверим дали се е събудил?

Последвахме я на втория етаж, преминавайки покрай стаи, в които се виждаха две или три болнични легла. В тях седяха или лежаха старци или старици, гледаха телевизия, четяха, спяха, хранеха се орално или интравенозно. За тях се грижеха млади хора, облечени във всекидневно облекло. Беше тихо и спокойно.

Най-сетне тя спря пред една стая. По-малка от останалите. Само с едно легло. По стената — карикатури, изрязани от „Пънч“, както и една маслена картина на млада и красива жена без белези по лицето. В долния й десен ъгъл — инициали А. Д.

На ръба на леглото седеше мъж, опитващ се да вкара копчета в ръкавелите. Бели, колосани ръкавели. Тъмносиня връзка. Сини панталони. Всичко това твърде голямо — той сякаш бе потънал в дрехите си. Пред гардеробчето, лъснато до блясък, какъвто евтината му конструкция никак не оправдаваше, бяха подредени три чифта абсолютно еднакви обувки. Пред леглото бе четвъртият чифт, светещ като огледало. До обувките имаше четирикрака метална конструкция за помощ при ходене.

Зализаната му, бяла като слонова кост коса бе разделена надясно. По лицето му като че ли нямаше капка плът и бузите му висяха отстрани като на булдог. Кожата му бе с цвят на пластмасов скелет. Копчетата за ръкавели представляваха малки квадратчета оникс.