Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

— Сигурен съм, че имаш. Както съм сигурен, че вече си убедил себе си, че няма нищо лошо в това да ги използваш. Всичко за науката. Съсипваш личността, за да я спасиш.

— Никого не съсипвам.

— Ами Джина?

— Тя поначало не беше нещо особено — виж я само какъв начин на живот водеше. Изолиран, егоистичен, корумпиран — никаква полза за никого. Като я използвах, аз придадох смисъл на живота й.

— Не знаех, че е имала нужда от това.

— Тогава го знай, идиот такъв. Животът е сделка, а не някаква си префърцунена теологическа фантазия. Светът се превръща в изсмукан кокал. Суровините са ограничени. Ще оцелеят само полезните.

— А кой определя кой е полезен?

— Този, който контролира дразнителите.

— Онова, което трябва да имаш предвид — казах аз, — е, че въпреки високопарното ти теоретизиране ти може би все още не си даваш сметка за истинската си мотивация.

Ъгълчетата на устните му се вдигнаха нагоре.

— Да не кандидатстваш за честта да бъдеш мой психоаналитик?

Поклатих глава.

— Опазил ме бог. Нямам кураж за такива неща.

Устните му рязко се отпуснаха.

Продължих:

— Жените. Начинът, по който са те предавали. Битката за попечителство с първата ти жена, начинът, по който алкохолизмът й предизвиква пожара, убил сина ти. Когато се запознахме, ти спомена и за втора жена, преди Урсула. Не можах да получа добра представа за нея, но нещо ми подсказва, че и тя не е била кой знае каква стока.

— Несъществуващ обект — отвърна той. — Празно място.

— Жива ли е още?

Той се усмихна.

— Нещастен случай. Не беше точно такава плувкиня, каквато си представяше, че е.

— Вода — забелязах. — Два пъти я използваш. Според теорията на Фройд — това има нещо общо с утробата.

— Теорията на Фройд е пълни лайна.

— Но този път може да се окаже права, професоре. Може би това няма нищо общо с науката, любовта или с лайната, които ти пръскаш наляво и надясно, обаче има нещо общо с факта, че мразиш жените, наистина ги презираш и изпитваш необходимост да ги контролираш. А това пък предполага нещо мръсничко в собственото ти детство — пренебрегван, тормозен или нещо такова. Не знам какво е, но много бих искал да разбера какво е представлявала твоята майка.

Устата му зяпна смаяно и пръстът му се впи в копчето.

Машинен писък. По-високочестотен отпреди…

Над воя се чу гласът му — викаше, но въпреки това едва му се разбираше:

— Петнайсет секунди.

Хвърлих се към него. Той отскочи назад, като риташе и размахваше ожесточено юмруци, после хвърли черното дистанционно по мен и ме уцели в носа. Пръстът му бе побелял на копчето. Стаята се изпълни със сладникавата миризма на изгорена плът и коса.

Драпах напред да се добера до ръцете му, ритнах го в корема и той се преви надве, но стискаше дистанционното като с клещи.

Накрая трябваше да му счупя китката, за да го принудя да го пусне.

Сложих дистанционното в джоба си, без да го изпускам от очи. Той лежеше проснат на пода, държеше се за китката и плачеше.

Жените не спряха да потрепват дълго, дълго време.

Изключих машините, издърпах електродите и кабелите и с тяхна помощ му вързах ръцете и краката. Когато се убедих, че не може да помръдне, отидох при жените.

Заключих Габни в хамбара, занесох Джина и Урсула в къщата, завих ги, дадох на Урсула да пие малко ябълков сок, който намерих в хладилника. Натурален. Както и всичко останало в добре заредения хладилник. Книги за оцеляване по лавиците в кухнята. Пушка и ловна карабина, окачени над масата. Швейцарски армейски нож, пълна кутия с игли за подкожни инжекции и ампули лекарства. Професорът се е подготвял за дълго пътуване.

Обадих се на 911, после спешно позвъних и на Сюзън Лафамилия. Тя превъзмогна ужаса забележително лесно, тонът й бързо стана делови, записа си най-важните подробности и ми каза, че щяла да се погрижи за останалото.

Линейките дойдоха след около час и половина, придружени от четири коли на полицията от Санта Барбара. Докато ги чаках да пристигнат, намерих дневниците на Габни — не кой знае какво постижение. На масата в столовата той бе оставил половин дузина тетрадки. Две страници бяха всичко, което можах да понеса от тях.

Следващите два часа прекарах в разговори с мъже в униформа и със сериозни лица. Сюзън Лафамилия пристигна заедно с един млад мъж, облечен в масленозелен костюм „Хюго Бос“ и с ретро връзка, продума си няколко думи с ченгетата и ме измъкна оттам. Господин Моден се оказа един от сътрудниците й — изобщо не можах да науча името му. Той закара севилята ми обратно в Лос Анджелис, а Сюзън ме откара у дома с нейния „Ягуар“. Не ми задаваше никакви въпроси и аз тутакси заспах, доволен, че съм пътник.