Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

Поклатих глава.

— Не исках да те съдя, Бетъл. Съвсем не мисля, че си постъпила лошо, като си плакала.

— Е, значи ти си по-умният. Какъв ти е тогава въпросът?

— Ноел знае ли кой му е баща?

Дълго мълчание.

— Ако не знае, ще му кажеш ли? — попита ме тя.

— Не.

— Дори и ако се наложи да защитиш малката госпожичка?

— От какво?

— От лоша семка.

— У Ноел няма никаква лоша семка.

Тя се разплака, подадох й кърпичка, тя се издуха шумно и каза:

— Благодаря ви, сър. — И секунда по-късно: — За нищо на света не бих си разменила мястото с това момиченце. И изобщо с никоя от тях.

— И аз, Бетъл. И не задавам въпроса за Ноел, за да защитя нея.

— А за какво тогава?

— Наречи го любопитство. Нещо, което се мъча да разбера.

— Ти наистина си много любопитен човек. Навираш си носа в хорските работи.

— Забрави — казах. — Съжалявам, че си наврях носа.

— А може би той има нужда да бъде защитен от нея, а?

— Защо мислиш така?

— Ами заради всичко това. — Погледна през предното стъкло към огромната, боядисана с цвят на праскова къща. — Това нещо направо може да те съсипе. Ноел може да мисли, но знае ли човек… Мислите ли, че те двамата…

— Кой знае? — отвърнах. — Млади са, много път има пред тях.

— Защото на мен тази работа много не ми харесва. Всеки би помислил, че аз съм тази, която би трябвало да настоява за това, но не е така. Това не е истински, не е по начина, по който истинските хора трябва да живеят. Той е мое дете, излязъл е от мен с много болка и не искам да го видя съсипан от всичко това.

— Разбирам какво имаш предвид — казах. — Надявам се Мелиса също да се измъкне оттук.

— Аха. Май и за нея това не е било бурканът с мед.

— Не, не е.

Отворих вратата.

— Всичко хубаво и ти благодаря за времето, което отдели.

— Не — отвърна тя. — Не знае. Мисли, че и аз не знам. Казвала съм му, че е било само за една нощ — няма начин да разбере. И той наистина ми вярва. Едно време… правех такива неща. Разказах му история, която не говори никак добре за мен, но трябваше да направя това, което смятах за правилно.

— Разбира се — казах аз и взех ръката й. — Правилно си постъпила. Бетъл, това за Ноел го казах съвсем сериозно.

Тя стисна ръката ми и я пусна.

— Звучиш ми истински. Ще се опитам да го повярвам.

Майло дойде вкъщи към четири часа. Тъкмо работех върху монографията и го въведох в кабинета.

— Много оплескан бил тоя Даус — започна той, показвайки ми куфарчето си и оставяйки го на бюрото. — Не че е кой знае колко важно.

— Може да се окаже важно — казах. — В смисъл да се възстанови онова, което е завлякъл от имението.

— Аха — отвърна той. — Нещо много бързо навлизаш в моя бизнес. Как я караш?

— Екстра.

— Вярно?

— Вярно. А ти?

— Още съм на тая работа. Адвокат Лафамилия харесва стила ми.

— Жена с вкус.

— Сигурен ли си, че си окей?

— Добре съм. Имам малки рибки в басейна, те растат и се развиват прекрасно и аз съм в чудесно настроение.

— Малки рибки ли?

— Искаш ли да ги видиш?

— Искам.

Слязохме в японската градина. Отначало Майло не можа да ги види, но накрая ги видя и се усмихна.

— А, да. Сладури. С какво ги храниш?

— Мляна рибешка храна.

— А големите не ги ли ядат?

— Ядат ги. По-бързите обаче оцеляват.

— Аха.

Той седна на един камък и подложи лице на слънцето.

— Снощи Никуист дошъл в ресторанта. Говорили няколко минути с Дон, после се разделили. Приличало на сбогуване. Бусът бил натоварен като за дълго пътуване.

— Това от твоя човек ли го научи?

— Всяка една подробност. Заедно и с часа на твоето заминаване оттам. С точност до секундата. Страхотен е в подробностите. Ако бях проявил достатъчно ум, щях да му кажа да те проследи.

— А щеше ли да може да помогне?

Той се усмихна.

— Сигурно не. Страда от артрит и емфизема. Но има адски добър почерк.

Върнахме се в кабинета. Майло погледна листа в пишещата машина и попита:

— Какво е това?

— Монографията ми.

— Значи всичко се връща в нормалните си релси, а? Кога ще се видиш с Мелиса?

— В смисъл терапия ли?

— В смисъл.

— Веднага щом се върне в Лос Анджелис. Преди около час й се обадих. Не иска да се отдели от майка си. Докторът, с когото разговарях, каза, че Джина ще може да бъде преместена не по-рано от седмица. А след това ще има по-продължително лечение.

— Исусе! — промърмори той. — Мелиса наистина ще има нужда от теб. А може би всички, замесени в тая история, трябва да се подложат на терапия.