Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

— На разходка с панорамни изгледи. Прехвърлихме Анджелис Крест Форест и по заобиколни пътища дойдохме тук, в ранчото.

— И защо избра язовира? — отново попитах аз.

— Забутано място е, сравнително близо до клиниката и в същото време отдалечено — никой не ходи там. Знам го, защото бях ходил няколко пъти преди това. Да продавам конете, които жена ми вече не искаше да язди.

— Само заради това ли?

— Че заради какво още?

— Ами — подзех аз, — готов съм да се обзаложа, че ти си проучил клиничните бележки на жена ти и си разбрал, че госпожа Рамп не обича водни пространства.

Той се усмихна.

Продължих:

— Разбирам, че колата е трябвало да има затъмнени стъкла. Но не е ли било малко рисковано да се използва толкова набиваща се на очи кола? Някой може да я забележи.

— Е, и ако я забележи, какво ще види? Кола, която като се проследи, ще заведе полицията до нея. Точно както и стана… Щяха да предположат, че психичноболна жена е минала по този път и или е катастрофирала, или се е самоубила. И точно така стана.

— Вярно — отвърнах, опитвайки се да си придам вид на замислен човек.

— Всичко беше взето под внимание, Делауер. Ако Клеофаис бе докладвал, че е забелязан, щяхме да отидем на друго място. Бях набелязал няколко. Но дори и полицията да ме спреше, което бе малко вероятно, пак нямаше да се безпокоя. Щях да им обясня, че съм психотерапевт, който кара пациентка, припаднала след пристъп на страх, и щях да подкрепя твърдението си с необходимите документи. Самите факти щяха да подкрепят твърдението ми. И ако дойдеше в съзнание, самата тя щеше да ме подкрепи, защото само това щеше да помни. Не е ли елегантно?

— Да — съгласих се аз, с което предизвиках резкия му поглед към мен. — Въпреки черните пътища и обиколния маршрут ти си имал много време да я настаниш тук, да изчакаш жена ти да се обади и да каже, че не се е явила за груповата терапия, да проявиш фалшива загриженост, да подкараш към Пасадина и да се покажеш в клиниката.

— Където — вметна той — имах съмнителното удоволствие да се запозная с теб.

— И да се опиташ да разбереш какво и колко знам за госпожа Рамп.

— Иначе защо щях да си дам труда да разговарям с теб? И за момент ти наистина ме притесни, когато каза, че тя крояла планове за нов живот. Но после разбрах, че ти просто дрънкаш и не знаеш абсолютно нищо важно.

— Жена ти кога разбра какво си направил?

— Когато се събуди в този стол.

Спомняйки си забързаното тръгване на Урсула от клиниката, попитах:

— Какво й каза, за да я накараш да дойде тук?

— Позвъних, преструвайки се на болен, и я помолих да дойде, за да се погрижи за мен. Каквато си ми е добра съпруга, тя веднага реагира.

Продължих с въпросите:

— А как ще обясниш отсъствието й пред пациентките?

— Внезапен грип. Ще поема грижата за тях вместо нея и не очаквам да има никакви възражения.

— Две пациентки вече липсват от групата, а сега и терапевтът — като се има предвид типът страх, който се опитваш да излекуваш, може да не ти е толкова лесно да ги успокоиш.

— Две ли? А, да. — Разбираща усмивка. — Бони мис Катлийн, неустрашимата ни репортерка. Как разбра за нея?

Тъй като не знаех дали Кати Мориарти е жива, или мъртва, не отговорих.

— Е — продължи той с още по-широка усмивка, — ако си мислиш, че мълчанието ти ще й помогне с нещо, забрави. Бони мис Катлийн вече никога няма да прави каквито и да било репортажи. Глупачка. Каква арогантност само — да си мисли, че нещо толкова сложно като агорафобията може да бъде симулирано в мое присъствие! И като я хванах, се опита да се измъкне с гръмки заплахи и обвинения. Седеше на същия този стол. — Сочейки към стола на Урсула. — Помогна ми да доусъвършенствам техниката.

— Къде е сега тя? — попитах, вече знаейки отговора.

— В тази студена, студена земя, легнала до Клеофаис. Вероятно за първи път е в такава интимна близост с мъж.

Хвърлих поглед към Урсула. Очите й бяха широко отворени и нетрепкащи.

— Значи всичко е уредено, а? — забелязах. — Елегантно.

— Не ме подигравай!

— Нямам такива намерения. Точно обратното — уважавам много работата ти. Чел съм всичките ти публикации. — Изброих ги. — Това просто е… — Вдигнах рамене.

Той дълго време се взира в мен.

— Не се опитваш — каза най-сетне — да ме будалкаш?

— Не — отвърнах. — Но и да е така, какво от това? Какво мога да ти направя?

— Вярно е — каза той, свивайки пръсти. — Петнайсет секунди дълбоко пържене. Няма да можеш да понесеш да бъдеш свидетел на това. А пък аз имам и други играчки, които още не си видял.