Джонатан Келерман - Самозащита

— Нищо за мъжете?

— Нищо. — Хвърли поглед към дамската си чанта.

— Но един от тях със сигурност е баща ви.

Бързо сключи длани и пръстите й се сплетоха в здрава хватка.

— Да.

— Виждате лицето му.

— За миг се обръща и виждам лицето му.

Беше пребледняла и по челото й отново бяха избили капчици пот.

— Какво ви тревожи в този момент, Луси?

— Когато говоря за това… Когато разказвам, имам чувството… Сякаш отново сънувам.

— Загуба на контрол.

— Да. Сънят ме плаши. Не искам да бъда отново там.

— От какво се страхувате?

— Че ще ме открият. Аз не трябва да съм там.

— А къде трябва да бъдете?

— Да се върна там, вътре.

— В дървената колиба?

Кимване с глава.

— Някой казал ли ви е да стоите вътре?

— Не знам. Знам само, че не трябва да съм там.

Разтри с длани лицето си, също както Майло, когато е изнервен или разсеян. На скулите й останаха червени петна — като при висока температура.

— Какво означава всичко това?

— Не знам още. Ще е необходимо да узнаем повече за вас.

Изпъна краката си напред. Пръстите й останаха сплетени, кокалчетата — бели като тебешир.

— Вероятно отдавам по-голямо значение на всичко това. Защо е необходимо да хленча заради някакъв глупав сън? Здрава съм, имам добра работа — има толкова хора без дом, други ги застрелват на улицата, трети бавно умират от СПИН.

— Това, че други живеят по-тежко, не означава, че вие трябва да страдате мълчаливо.

— Животът на някои хора е много по-тежък. Аз съм късметлийка, доктор Делауер, можете да ми вярвате.

— Защо не ми разкажете?

— Да ви разкажа какво?

— За своя живот, за семейството си.

— За моя живот — разсеяно повтори тя. — Зададохте ми този въпрос при първата ни среща, но аз смених темата, нали? А вие не настояхте. Казах си, че постъпвате много тактично. После си казах: „Може би отстъпва временно, това е част от стратегията. Вероятно владее други начини, по които да проникне в главата ми“. Звучи параноично, нали? Но когато за първи път отиваш на терапевтичен сеанс, се чувстваш доста напрегнат. Никога преди не бях ходила при психоаналитик.

Кимнах мълчаливо.

Луси се усмихна.

— Предполагам, че в момента просто дърдоря на празен ход. Историята на моя живот: родена съм в Ню Йорк Сити преди двадесет и пет години, на 14 април. В болницата „Ленъкс Хил“, ако трябва да съм съвсем точна. Израснах в Ню Йорк и Кънектикът, учих в реномирани училища за момичета, а преди три години завърших колежа „Белдинг“ — малък колеж за девойки в покрайнините на Бостън. Имам бакалавърска степен по история, но не можех да постигна кой знае какво с нея. Затова започнах работа като деловодител в „Белдинг“: водех документацията и счетоводните сметки на Факултетния клуб и на Студентския съюз. Никога не бях допускала, че ще работя това — не бях добра по математика. Тогава забелязах обявата за вакантно място в „Шелдън и Баулби“ и се явих на интервю. Компанията развива дейност на територията на страната, а вакантната длъжност бе в един от офисите им в Ел Ей. Кандидатирах се по-скоро на шега и спечелих конкурса. Така се преместих на запад — една самотна млада жена. Това е. Нищо зашеметяващо, нали?

— Какво ще ми кажете за семейството си?

— Семейството ми се изчерпва в общи линии с Питър, с когото се запознахте. Той е една година по-голям от мен и двамата сме много близки. Прякорът му е Елфи — някой му го лепна, когато беше малко момче, защото бе голям немирник.

— Той е единственият ви кръвен роднина, така ли?

— Единственият пълнокръвен родственик. Имах полусестра, която почина преди няколко години, и полубрат, който живее в Сан Франциско, но никога не съм го виждала. — Пауза. — Всичките ми баби, дядовци, чичовци и лели са починали. Майка ми починала скоро след моето раждане.

„Млада — помислих си аз, — а обградена от мъртъвци.“

— Ами баща ви?

Сведе бързо поглед, сякаш търсеше изгубени контактни лещи. Ходилата й притискаха пода, а тялото й се изви, сякаш се боеше от мен, в резултат — материята на блузата се усука около кръста й.

— Надявах се да избегнем това — прошепна Луси. — Но не заради съня ми.

— Не сте длъжна да говорите за него, ако не желаете.

— Не в това е въпросът. Когато е намесен той, нещата винаги се променят.

— Как така?

— Заради това, което е.

Заби поглед в тавана и се усмихна.

— Ваш ред е — подкани ме тя, протягайки театрално ръка напред.

— Кой е той?

Рязък смях:

— Морис Беярд Лоуел. — „Съкрушително.“