Джонатан Келерман - Самозащита

Отново смях. Този път горчив.

— Бък Лоуел.

Бях чел за М. Беярд Лоуел, така както за Хемингуей, Джаксън Полак и Дилън Томас.

През ученическите ми години негови творби — в проза и стихове — се печатаха в учебниците. Не харесвах особено абстрактните му цапаници в ярки цветове, но знаех, че са изложени в редица известни музеи.

Публикувал в юношеските си години, рисувал като младеж, лошото дете на следвоенната епоха, по-късно станал един от литературните патриарси.

Но вече много време не бях чувал за него.

— Шокиран ли сте? — попита Луси с мрачно, но доволно изражение.

— Сега разбирам какво имахте предвид: как всичко се променя след неговото замесване. Но за мен би могъл да има значение единствено в качеството на ваш баща .

Луси се засмя:

— Неговата роля ли? Да се търкаля в сламата, в това се заключава тя, доктор Делауер. Великият миг на зачатието. Старият Бък е от типа мъже „люби, след това замини“. Напуснал майка ми, когато съм била едва на няколко седмици, и никога не се върнал при нея.

Приглади косите си и изопна гръб.

— Е, как така се появява в сънищата ми?

— Не е необичайно. Липсващият родител може да има силно присъствие в живота на останалите членове на семейството.

— Какво искате да кажете?

— Гняв, любопитство. Понякога се появяват компенсаторни фантазии.

— Свързани с него ли? Например да се появя на церемонията по връчване на наградата „Пулицър“ 4 4 Ежегодно връчвана награда за принос в журналистиката, литературата и музиката, учредена от Джоузеф Пулицър (1847 — 1911), американец от унгарски произход, вестникарски магнат и филантроп. — Б.пр. под ръка с него? Не, не съм съгласна. Не е бил до нас достатъчно дълго, за да се ползва с подобна привилегия.

— Но когато той се намеси, нещата винаги се променят.

— Променят се заради това кой е той. Това е като да си дъщеря на президента. Или на Франк Синатра. Хората не ви възприемат самостоятелно, а винаги съзират родството ви с него. И обикновено са шокирани — като вас самия — как е възможно Великия да е оставил толкова обикновено потомство.

— Аз…

— Не, няма нищо — прекъсна ме тя с махване на ръка. — Харесва ми да съм обикновена: харесвам обикновената си работа, обикновената си кола, обикновения си апартамент, харесват ми сметките и данъчните удръжки, да мия чиниите и сама да изнасям боклука. За мен „обикновен“ е равнозначно на „райски“, доктор Делауер, защото докато растях, в живота ми нямаше нищо „рутинно“.

— Майка ви е починала скоро след раждането?

— Била съм едва на няколко месеца.

— Кой ви отгледа?

— Нейната по-голяма сестра — леля Кейт. Самата тя бе почти дете, току-що завършила колежа „Барнард“. Живееше в Гринич Вилидж. Не си спомням много от онова време, освен че непрекъснато водеше Елфи и мен по различни ресторанти. После се омъжи за Уолтър Лейзър — писателя, но тогава бе само репортер. Години по-късно Кейт се разведе с него и продължи следването си. Антропология — беше състудентка с Маргарет Мийд и се включи в няколко експедиции в Нова Гвинея. Това означаваше пансион за мен и Елфи, в който живяхме до завършване на средното си образование.

— Заедно ли?

— Не, него изпращаха в подготвителни училища, а мен — в девически.

— Сигурно е било тежко да бъдете разделени.

— Бяхме свикнали с постоянните премествания.

— Ами полубратът и полусестрата, които споменахте?

— Кен и Джо? Те живееха при майка си, в Сан Франциско. Както ви казах, не поддържахме контакт.

— Къде беше баща ви през всичките тези години?

— Беше зает със своята известност.

— Помагаше ли ви финансово?

— Да, естествено чековете винаги идваха навреме, но за него това не бе проблем: беше наследил цяло състояние от майка си. Сметките се покриваха от неговата банка, а джобните ми пари изпращаха в училището на разпореждане на директорката. Прекалено добре организирано за един артист, не мислите ли?

— Не идваше ли да ви види?

Поклати глава:

— Нито веднъж. Телефонираше два или три пъти в годината, на път за някаква конференция или изложба.

Тя отстрани нещо от клепачите си.

— Съобщаваха ми, че трябва да отида в административното крило на училището и секретарката, занемяла от страхопочитание, ми подаваше телефонната слушалка. Аз събирах кураж, казвах: „Ало“ — и от другия край на линията закънтяваше неговият гръмотевичен глас: „Здравей, момиче. Прясно еленово филе ли хапна на закуска? Вече по-добре ли тичаш?“. Остроумно, нали? Като в някоя от онези глупави ловни истории, разказвани между мъже. Следваше резюме на неговите ангажименти, след това: „Довиждане“. Не мисля, че съм казала повече от двадесет думи през всички онези години.