Джонатан Келерман - Самозащита

— Спешен случай ли?

— Не.

— Хубаво — рече тя, докосвайки лицето ми. — Мислех си за разходка по плажа и кой знае какво след това.

— Не зная, изглеждаш ми прекалено чиста за моя вкус.

— Е, първо ще се оваляме в калта.

На следващата сутрин Робин тръгна по-късно и Луси я срещна при портала.

— Имате зашеметяваща съпруга — каза тя, когато останахме сами. — А кучето ви е толкова очарователно. Каква порода е?

— Френски булдог.

— Като миниатюрен булдог ли?

— Точно така.

— Не съм виждала друго такова.

— Сравнително рядка порода.

— Очарователен е. — Обърна лице към океана и се усмихна.

Изчаках да минат няколко минути и попитах:

— Искате ли да говорите за съня?

— Предполагам, че ще е разумно да го направя.

— Не сте длъжна, Луси.

Засмя се тихо и поклати глава.

— Какво има?

— Предлагате ми много изгодна сделка, доктор Делауер. Намалявате наполовина таксата заради мен и пак трябва да мъкнете думите с ченгел от устата ми. Знаете ли, че към телевизията работи гореща линия: „Позвънете на нашия психоаналитик“? Таксата за нея е много по-висока от вашата.

— Разбира се, но аз не предсказвам бъдещето.

— Само миналото, така ли?

Изражението й стана сериозно.

— Добре, възможно е сънят да идва от миналото ми, защото определено няма нищо общо с това, което се случва с мен сега. А в него съм малко момиченце.

— Колко малко?

— На три или на четири години, струва ми се.

Мърдаше нервно пръсти.

Аз я чаках.

— Добре — въздъхна тя. — Най-добре да започна отначало. Намирам се някъде навън, в гората — в малка дървена колиба. Цялата от дърво.

Продължи да играе нервно с пръстите си.

— Били ли сте някога в местността, където е колибата?

— Не. Или поне не помня.

Сви рамене и отпусна ръце в скута си.

— Дървена колиба — повторих аз.

— Да… Трябва да е нощ, защото вътре е тъмно. После… Изведнъж се оказвам навън. Тук е още по-тъмно. Чувам човешки гласове. Викове… а може и да се смеят. Не мога да кажа със сигурност.

Затворила очи, прибра нозе под креслото. Главата й започна да се олюлява. Тялото й замръзна неподвижно.

— Хора, които се смеят или крещят — казах аз.

Остана със затворени очи.

— Да… и светлини. Като светулки — като пръснати по земята звезди, но различни по цвят. И тогава…

Прехапа устни. Клепачите й бяха плътно затворени.

— Мъже — продължи тя.

Дишането й се учести. Главата й клюмна, сякаш бе изгубила кураж.

— Мъже, които познаваш ли, Луси?

Кимване.

— Кои?

Не последва отговор.

Няколко бързи, насечени вдишвания. Раменете й се прибраха плътно към тялото.

— Кои са те, Луси? — Зададох въпроса тихо.

Тя примижа. Отново мълчание. След което:

— Моят баща… и други, и…

— И кой?

— Едно момиче — промълви едва разбираемо Луси.

— Малко момиче като теб ли?

Поклащане на главата.

— Не, жена. Той я носи — преметнал я е през рамо.

Очите й се движеха неспокойно под затворените клепачи.

Може би преживяваше отново събитията от съня.

— Баща ти носи жената, така ли?

— Не… Един от другите.

— Познаваш ли го?

— Не — отвърна тя, а в гласа й се долови раздразнение, сякаш поставяха под съмнение думите й. — Виждам само гърбовете им. — Започна да говори бързо: — Тя е върху нечие рамо и той я носи като чувал с картофи, косите й са паднали надолу.

Внезапно отвори очи, в които се четеше объркване.

— Странно усещане. Сякаш отново съм… там, в съня.

— Това е нормално. Просто се отпускате и оставяте сетивата да ви водят.

Отново затвори очи. Пое дълбоко въздух.

— Какво виждате сега?

— Мрак. Трудно ми е да виждам. Но… луната. Луната е голяма… и…

— Какво, Луси?

— Продължават да я носят.

— Накъде?

— Не знам… — Направи физиономия. По челото й бяха избили капчици пот. — Аз вървя след тях.

— Те знаят ли?

— Не. Аз съм зад тях… Огромни дървета, навсякъде гора. Продължават да вървят, не спират… много дървета. Гигантски дървета… клони, които се спускат ниско… още дървета… като мрежа… красива дантела… — Пое дълбоко въздух. — Спират… Оставят я на земята.

Устните й бяха побелели.

— Какво става след това?

— Започват да говорят, оглеждат се. Страх ме е, че са ме видели. Но те се обръщат с гръб към мен и тръгват… вече не ги виждам, много е тъмно… изгубена… После онзи звук — стържене или удари в земята. По-скоро като удари в земята. Отново и отново.

Отвори очи. Пот се стичаше край ноздрите й. Подадох й салфетка.