Джонатан Келерман - Самозащита

Джунгла от ръце, крака, летящи във въздуха лозунги.

Полицаите се врязаха в центъра на борбата, размахвайки гумени палки.

Отново в студиото.

— Това беше… ъ-ъ… директно излъчване от центъра — обясни водещата на своя колежка, — където очевидно има вълнения, предизвикани от демонстрацията в защита на Джоуб Швант. Голфиста — убиец, отговорен поне… ъ-ъ… и, изглежда, отново имаме картина от… Не, нямаме включване, приятели. Веднага след възстановяването на връзката ще ви покажем картина от мястото на събитието.

Намеси се втората водеща:

— Мисля, че видяното свидетелства за разгорещяване на страстите, Триш.

— Да, права си, Чък. Не е изненадващо, като се има предвид, че става въпрос за сериен убиец и… ъ-ъ… спорен проблем, какъвто е смъртното наказание.

Мрачно кимване. Преместване на листове. Чък затърси занимание за ръцете си и провери изправността на микрофона.

— Да… По-късно ще излъчим репортаж на нашия делегиран кореспондент Бари Бърнстейн относно обществения дебат по проблема за смъртното наказание и сензационни интервюта със затворници, чакащи изпълнението на смъртна присъда, както и с членове на техните семейства. А дотогава Биф ще ни запознае с прогнозата за времето.

Изключих телевизора.

Не беше трудно да се разберат противниците на смъртното наказание: въпрос на ценностна система. Но единственото кредо на жените в черно бе сляпото им обожание към Швант.

В началото бяха просто неизвестни особнячки, застанали в редица пред входа на съдебната зала. Те присъстваха мълчаливо в залата през първите дни на процеса.

Кървавите подробности се увеличаваха и скоро броят на жените в черно стана шест. После дванадесет.

Някакъв остроумен репортер ги бе нарекъл Вдовиците , а сутрешният вестник публикува интервю с една от тях, бивша непълнолетна проститутка, която намерила спасение чрез служене на злото. Списанията, печатащи материали за култови личности, и комерсиалните телевизии ги обявиха за „чудачките на седмицата“, а това привлече още по-силно вниманието върху тях. Не след дълго групата се появяваше ежедневно преди началото и след края на всяко съдебно заседание — емблематичен кадър в черно: черни джинси, черни тениски, мъртвешки грим, метални накити.

Щом въвеждаха Швант в залата, припадаха и се усмихваха злобно. Когато близките на жертвите, полицаите или свидетелите на обвинението се изправяха пред съда, те атакуваха със заплашителни гримаси, предизвикващи възражения от страна на прокурора и многократни предупреждения от съдията.

Накрая някои си спечелиха арест за неуважение към съда: оголване на гърди към Швант, крясъци: „Глупости!“ — при клетвените показания на съдебния лекар; хапливи подмятания към майката на Кери Филдинг, докато тя се връщаше на мястото си, неспособна да потисне своите ридания.

Докато бяха в ареста, Вдовиците дадоха интервюта, в които всички заявиха, че са били малтретирани сексуално. Повечето бяха живели на улицата и проституирали като деца.

„Склонност към самоподценяване“ — бе коментарът на поканения в студиото психотерапевт. Не по-малко нелепо от опит да се обясни политиката на Хитлер с артистично неудовлетворение.

Недопускани в съдебната зала през последните дни от процеса, те се събираха на стълбището. В деня на произнасяне на присъдата се заклеха да освободят Швант на всяка цена и потърсят своя лична „справедливост“.

Майло ги бе виждал отблизо и аз го запитах дали според него те ще изпълнят обещанието си.

— Съмнявам се. Те проституират с общественото внимание. Когато онези идиоти от предаванията на живо престанат да ги канят, ще пропълзят обратно в дупките си. Но ти си психологът, кажи ти какво мислиш?

— Вероятно имаш право.

Първото предупреждение получих от типа, който ме следеше. Други хора бяха умрели, без да бъдат предупредени.

Понякога мислех за другите и благодарях на Бога, че двамата с Робин имахме късмет.

Понякога мислех за нощта, когато домът ми бе погълнат от пламъци, и се улавях да стискам дланите си до болка.

Може би не бях подходящ терапевт за Луси.

От друга страна, може би притежавах най-добрата квалификация за нейния случай.

Робин и Спайк се върнаха в 4:15 следобед. Зелената й блуза бе цялата в белезникави прашни петна. Цветът подчертаваше махагоновия блясък на косите й.

Целуна ме и аз пъхнах длан под блузата.

— Мръсна съм — възпротиви се тя.

— Обожавам мръсни жени.