Джонатан Келерман - Кървава разходка

— Тя е прекарвала тук осем часа дневно. С умопобъркани убийци. И сега е мъртва. Би ли могъл да наречеш това място Щастливите ловни полета на един детектив?

Долард отключи задната порта и ни поведе по къса циментирана пътека. Сивата сграда се извиси пред нас като буреносен облак — огромна, с плосък покрив и облицована с плочи. Отпред нямаше стълбище, нито площадка, само една кафява метална врата с две крила на нивото на приземния етаж. Дребен надпис с ъгловати букви съобщаваше: „Старкуедър — главна сграда“. Редица малки прозорчета разделяха на карета бетонната стена. По тях нямаше решетки. Стъклата им изглеждаха необичайно мътни, сякаш бяха покрити с воал. Дебели, устойчиви на удар, брулени от ветровете, почти непроницаеми. Навярно замъгленото съзнание на обитателите вътре не се нуждаеше от ясен поглед навън.

Вратата беше отключена. Долард отвори дясното крило. Приемната беше студена, малка, пропита с миризмата на пилешко месо. Стените бяха розово-бежови, а черният линолеум на пода лъщеше под синьо-белите флуоресцентни лампи. Монтираната под тавана климатична инсталация издаваше звук, който можеше да мине за шепот.

Едра очилата жена над тридесет години седеше зад едно от двете стари дървени бюра, поставени под ъгъл, и говореше по телефона. Носеше жълт плетен елек и карта със снимка като Долард. На бюрата имаше две настолни табелки: „Първо правило: Аз винаги имам право. Второ правило: вж. Първо правило и Л. Шмиц. “ Между тях се мъдреше купчина брошури.

Телефонът й имаше около дузина линии. Четири лампички примигваха. На стената зад бюрото висеше цветна снимка на Емил Старкуедър, който демонстрираше ослепителната си предизборна усмивка. Над нея — флагче, което разкриваше съпричастността на персонала към „Играчки за дечицата“ и „Обединен път“. Вляво — малка висяща лавица със спортни трофеи от турнири по атлетика и групови снимки, тържествено оповестяващи триумфите на „Хвърлячите: отбор по боулинг от персонала на болница Старкуедър“. Първа награда в продължение на седем от всички десет години. Вдясно започваше дълъг светъл коридор, очертан от табла за съобщения и редица кафяви врати.

Долард пристъпи към бюрото. Л. Шмиц продължи още известно време да говори, накрая привърши.

— Добро утро, Франк.

— Добро утро, Линдийн. Тези господа имат среща в десет с мистър Суиг.

— Той е още на визитация, но ще дойде всеки момент. Кафе?

— Не, благодаря — отговори Долард, като погледна часовника си.

— Няма да се забави, Франк.

Майлоу взе две брошури и ми подаде едната. Линдийн го изгледа втренчено, вдигна отново телефонната слушалка и като изрече няколко „аха“, затвори и попита:

— Вие сте полицаите, дошли заради доктор Арджънт, нали?

— Да, госпожице — отговори Майлоу и се надвеси над бюрото. — Вие познавахте ли я?

— Съвсем бегло. Ужасно нещастие. — Тя отново се зае с телефона.

Известно време Майлоу се повъртя из помещението. Линдийн го погледна веднъж, усмихна му се, но не прекъсна разговора си. Той ми подаде друга брошура. И двамата се зачетохме.

Кратка история на щатската болница „Старкуедър“, после изписани с курсив Цели и задачи . Много снимки: още на Емил Присвоителя, на губернатора, който прави първата копка с лопата с позлатен връх, заобиколен от безименни общественици. Хронология на строежа от изкопа до завършването. Кранове, багери, мравуняк от черноработници. Накрая голяма панорамна снимка на болничния комплекс на фона на великолепно небе, изглеждащо също толкова фалшиво, колкото и усмивката на Старкуедър. Стените на сградите вече бяха оплескани с петна. Болницата изглеждаше овехтяла още на рождения си ден.

Целите и задачите бяха написани от директора Уилям Т. Суиг, магистър на науките, и в тях се подчертаваше хуманното лечение на пациентите, като по този начин обществото биваше предпазено от тях. Куп думи за целите, директивите, обектите на лечение, взаимодействията. Кой учеше бюрократите да се изразяват по този начин?

Аз затворих брошурата и я пуснах в джоба си точно в момента, когато Линдийн каза:

— Директорът ви очаква.

Ние последвахме Долард по коридора. На някои кафяви врати имаше табелки с имена. Таблата с обявите бяха покрити с щатски документи: директиви, обяви, постановления, разпоредби. В коридора нямаше други хора. Внезапно осъзнах, че наоколо цареше пълна тишина, нарушавана единствено от шума от тръбите над главите ни.