Джонатан Келерман - Кървава разходка

Вратата на Суиг не се различаваше от останалите. Долард почука веднъж и я отвори, без да изчака отговор. Антре. Още една секретарка, по-възрастна и по-едра от Линдийн — „Влизай направо, Франк.“ Три вази с огромни жълти рози, очевидно от собствената й градина, бяха поставени на бюрото. Върху монитора на компютъра й в паузата се появяваше изображението на Мона Лиза. Усмихната, намръщена, усмихната, намръщена…

Долард се вмъкна във вътрешното светилище. При влизането ни Суиг се изправи и протегна ръка.

Беше по-млад, отколкото очаквах, навярно около тридесет и пет годишен, със солидно телосложение, обло и нежно като на бебе лице под плешивото теме и няколко стряскащи бенки по бузите и брадичката. Носеше синя риза с къси ръкави, карирана вратовръзка, сини панталони и мокасини.

— Бил Суиг.

Здрависахме се. Ръката на Суиг беше студена, с деликатни кости. Бюрото му беше малко по-голямо от това на секретарката му, но съвсем малко. На него нямаше табелки с шеговити надписи, само моливник с химикалки и писалки, книги и папки, няколко изправени рамки със снимки, обърнати с гръб към нас. Една снимка върху стената вдясно показваше Суиг в тъмен костюм, застанал до къдрокоса жена с рязко очертана брадичка и две симпатични момиченца на по четири и шест годинки с азиатски черти. В един остъклен шкаф се виждаха няколко книги и множество прихванати с ластици документи. Плексигласовият прозорец на Суиг предлагаше мътен изглед към двора.

— Нещо друго? — попита Долард.

— Не, благодаря, Франк — отговори Суиг и придружителят ни бързо напусна кабинета. — Седнете, моля. Съжалявам, че ви накарах да ме чакате. Доктор Арджънт… каква трагедия! Още съм шокиран.

— Мислех, че човек като вас трудно би могъл да бъде шокиран, сър — каза Майлоу.

Суиг го погледна неразбиращо.

— Като се има предвид работата ви тук — продължи детективът. — Нещата, които виждате.

— О! Не, не сте прав, детектив Стърджис. Това общо взето е едно спокойно място. Може би по-безопасно от улиците на Лос Анджелис. Особено след като поправихме климатичната инсталация. Не, аз мога да бъда шокиран колкото и всеки друг.

— Климатична инсталация? — повтори недоумяващо Майлоу.

— Имахме проблем — отговори Суиг. — Тя беше излязла от строя преди няколко години. Още преди идването ми тук. — Той разпери ръце. — Моите предшественици не бяха успели да я ремонтират. Както можете да се досетите, комфортът на нашите пациенти не е от първостепенно значение за властите в Сакраменто. В края на краищата недоволството на персонала си каза думата. Хората започнаха да напускат. Написах доклад и получихме нова инсталация. Вижте колко е горещо днес — представяте ли си да нямахме климатици…

— Питомците ви как се справят с тях?

Суиг седна на мястото си.

— В началото имахме известни… затруднения. И така… с какво мога да ви помогна?

— Имате ли някаква идея относно убийството на доктор Арджънт?

Суиг поклати отрицателно глава.

— Разбирам, вие мислите, че то може да е свързано с работата й, но според мен е невъзможно. Поради един съвсем простичък факт: пациентите на доктор Арджънт са тук, а тя е била убита извън болницата. — Той посочи към прозореца. — Добавете към това и обстоятелството, че те никога не са й създавали проблеми, и ще видите, че в тази насока няма какво да се открие, нали така?

— Образцов служител?

— Бях силно впечатлен от личността й. Спокойна, уравновесена, разумна. Всички я харесваха. Включително и пациентите.

— Това подсказва известна разсъдливост у пациентите! — подхвърли Майлоу.

— Моля?

— Пациентите са я харесвали, така че не биха могли да я наранят. Аз мислех, че хората тук не действат по някакъв определен логически модел. И защо някой да не е чул глас, който му заповядва да пререже гърлото на доктор Арджънт?

Не спомена нищо за очите. Пазеше в тайна тази подробност.

Суиг сви устни.

— Да, те са с психически отклонения, но повечето от тях изобщо не са агресивни. Както и да е, важното е, че те не излизат оттук.

Майлоу извади бележника си и си отбеляза нещо. Това почти винаги предизвикваше някаква реакция. Суиг вдигна вежди. Бяха светлоруси, почти незабележими и движението породи две сърповидни бръчици над ясносините му очи.

Майлоу престана да пише и попита:

— Никой никога не излиза оттук, така ли?

Суиг се размърда в креслото си.

— Не бих казал никога. Но много, много рядко.

— Колко рядко?

— Едва два процента подават молби за освобождаване, но повечето от тях се отхвърлят от лекарската комисия. От явилите се пред комисията едва пет процента получават условно освобождаване. Това означава настаняване в пансион под строг надзор и грижи, редовно амбулаторно лечение и от време на време изследване на урината, за да се разбере въздействието на медикаментите. В допълнение към всичко това те трябва да не показват абсолютно никакви симптоми на агресивно поведение. При най-малкото провинение ги връщаме отново тук. От онези, които са пускани, процентът на върнатите все още е осемдесет. Откакто съм тук, никога не е бил освобождаван пациент, извършил някакво брутално престъпление. Така че може да се каже, че практически оттук никой не излиза.