Джонатан Келерман - Кървава разходка

Все пак изграждането на контейнера за струпване на маниаци отне само две години на губернатора.

Той го кръсти на стария мърморко.

Щатската болница за невменяеми престъпници „Старкуедър“ се състоеше от основна сграда — пететажен бетонен блок, и сива, измазана с хоросан, кула, оградени с шестметрова ограда от бодлива тел, по която течеше ток, нашарена със засъхнала кал и мръсотия. Грозна с наказателна цел.

Ние се отклонихме от шосе № 10, профучахме край Бойл Хайтс и пропътувахме няколко километра през индустриалния „резерват“, минавайки покрай редица изоставени петролни сонди, замръзнали като огромни богомолки, мръсносиви скотобойни и опаковъчни фабрики, изоставени депа, после още няколко километра пустеещ терен, който вонеше на безплодна предприемчивост.

— Пристигнахме — каза Майлоу и посочи островче от асфалт, на което имаше табела „Шосе Старкуедър“. Друга табела гласеше: „Щатското учреждение — напред“.

Немаркираният път навлезе в сиво-зеления пояс от евкалипти — около седемдесет на брой, — който ни благослови с пропита от ментолов аромат сянка, преди отново да излезем на августовското слънце и ослепителния му блясък, толкова пронизващ, че направи излишни слънчевите ми очила.

Пред нас се изпречи високата ограда. Дебели и черни като водни змии електрически кабели. Цялата колекция от предупредителни надписи на английски и испански в приетите от щата цветове върху остъклената кабина и стоманената порта. Пазачът — набит младеж с неопределено настроение — отвори прозорчето, изслуша обясненията на Майлоу и си отбеляза времето на влизането ни. После разгледа личните ни карти с болезнено изражение, постави всички документи в стъкления си шкаф, попита дали носим огнестрелно оръжие или ножове и конфискува служебния пистолет на Майлоу и моя армейски нож.

След няколко минути портата се отвори дразнещо, бавно и Майлоу подкара колата. По време на пътуването той беше необичайно спокоен. Сега изглеждаше разтревожен.

— Не се безпокой — успокоих го аз. — Не си облечен в каки, ще те пуснат да си отидеш. Освен ако не говориш прекалено.

Той изхъмка. Беше облечен в стар кафеникав блейзър със сиви декоративни шнурове, сива риза, набръчкана черна вратовръзка, износени бежови високи обувки с белезникави подметки. Имаше нужда от подстригване. Около голямата му глава се ветрееха черни сплъстени кичури. Контрастът с вече побелелите му бакенбарди беше очебиен. Вчера се беше пошегувал, че е станал същински мистър Скункс 5 5 Северноамерикански хищен бозайник от рода на поровете. — Б.пр. .

Пътят започна да се изкачва нагоре, сетне отново стана равен. Стигнахме до външен паркинг, който беше почти пълен. След него — още една телена ограда, после — обширно пространство пръст, жълтеникава и серниста. Зад оградата стоеше мъж със солидна осанка, облечен в карирана спортна риза и джинси. Тихото бръмчене на колата ни го накара да се обърне и той се втренчи изпитателно в нас.

— Нашият официален посрещач — каза саркастично Майлоу и започна да търси свободно място, където да паркира. — Защо, по дяволите, човек би пожелал да работи тук?

— Питаш най-общо или имаш предвид доктор Арджънт?

— И двете. Но да се спрем на нея. Какво я е накарало да избере това място?

Понеже едва предния ден ми беше съобщил по телефона за убийството на лекарката, още не бях виждал досието й.

— За всекиго има по нещо — отвърнах аз. — Освен това навярно желанието да упражнява професията си си е казало думата. Или просто не е имала избор.

— Имала е голям избор. Била е изследовател в Окръжната болница, нещо, свързано с невро- не знам какво си.

— Може би и тук се е занимавала с изследователска работа.

— Може би — отговори той, — но длъжността и тук е била „психолог II ранг“ — тоест съвсем редови лекар, и директорът, мъж на име Суиг, не спомена за никакви проучвания. Защо е заменила Окръжната с това?

— Сигурен ли си, че не е била уволнена?

— Бившият й шеф в Окръжната болница ми каза, че си е подала оставката. Доктор Тиоболд.

— Майрън Тиоболд.

— Познаваш ли го?

— Срещали сме се няколко пъти на събирания на факултета. Какво друго ти каза?

— Почти нищо. Като че ли не я е познавал особено добре. Или може би си пази гърба. Може би ти трябва да поговориш с него.

— Разбира се.

Той намери свободно за паркиране място, рязко зави и наби спирачките. Докато се освобождаваше от предпазния колан, се взираше през предното стъкло. Мъжът с карираната риза отключи втората ограда и приближи. Махна с ръка. Беше около петдесетгодишен, с прошарени мустаци. Майлоу му отвърна със същия жест. Взе сакото си от задната седалка и пусна ключовете в джоба си. Гледаше покрай мъжа с карираната риза към оградената пустош.