Джонатан Келерман - Кървава разходка

От думите му човек можеше да си помисли, че болницата е нещо като колеж. Попитах го:

— Сексуалните насилници при обичайните ви пациенти ли са настанени, или са на горния етаж при онези по член 1368?

Суиг докосна една бенка на лицето си.

— При обичайните. Тези по 1368-и са друго нещо. Те са тук временно, не са постоянно пребиваващи. Разпоредено ни е само да ги надзираваме. Държим ги в пълна изолация на петия етаж.

— Поради лошото им влияние върху тези по член 1026 ли? — попита Майлоу.

Суиг се засмя:

— Не мисля, че онези по 1026-и могат лесно да се повлияят. Не, държим ги там заради постоянното им местене, както и за да се избегне рискът от бягство. Те идват и си отиват с автобуси на шерифската служба — онова, което искат, не е лечение, а отново да бъдат навън. — Той отново седна на мястото си и опипа бенките на лицето си внимателно, като слепец, който чете Брайловото писмо. — Говорим за симулиращи лудост престъпници, които мислят, че могат да се правят на палячовци и така да избегнат „Сан Куентин“. Ние ги освидетелстваме и ги изпращаме обратно. — Гласът на Суиг се повиши и кожата му порозовя.

— Намирисва на кавга — казах аз.

— Това е отклонение от нашата основна цел.

Майлоу вметна:

— Да контролирате онези по 1026-и?

— Да лекуваме лудите убийци и да ги направим невидими. За обществото. Всеки от нашите хора е извършил някое от прословутите „престъпления в умопомрачено състояние“. Навън можете да чуете: „Всеки, който убива, би трябвало да е луд.“ Докторе, вие, разбира се, знаете, че това са празни приказки. Повечето убийци са съвсем нормални. Нашите хора тук са изключението. Те ужасяват обществото поради очевидно непонятния характер на престъпленията им. Те имат мотиви, но не такива, каквито обществото би могло да си обясни. Сигурен съм, че вие ме разбирате, доктор Делауер?

— Гласове в главите — казах аз.

— Точно така. Колкото по-малко хората знаят за това, което правим, толкова по-добре и за нас, и за тях. Ето защо се надявам, че убийството на Клеър няма да привлече вниманието към нас.

— Не се притеснявайте — каза Майлоу. — Колкото по-скоро изясня случая, толкова по-скоро ще ви оставя на мира.

Суиг кимна и загрижено потърка лицето си.

— Има ли нещо друго?

— Какво по-точно вършеше доктор Арджънт тук?

— Онова, което би трябвало да върши всеки психолог. Планове за промяна в поведението на отделните пациенти, консултации, малко групова работа — ако трябва да съм точен, не зная в подробности.

— Чух, че е ръководила група, наречена „Умения за всекидневния живот“.

— Да — отговори Суиг. — Помоли за разрешение да започне преди няколко месеца.

— Но нали пациентите не излизат оттук?

— „Старкуедър“ също е социална среда. Човек трябва да може да се оправя в нея.

— Колко души бяха в групата?

— Нямам представа. Клиничните решения бяха нейни.

— Бих желал да се срещна с тях.

— Защо?

— В случай че знаят нещо.

— Не знаят — заяви Суиг. — Как биха могли да знаят! Не, боя се, че не мога да ви позволя това. Може да ги разстроите. Не съм сигурен дали те въобще разбират какво е станало с нея.

— Възнамерявате ли да им съобщите?

— Зависи от лекарската преценка.

— Кой ще я направи?

— Лекарят, на когото се възложи — вероятно някой от старшите психиатри. И така, ако това е всичко…

— Още един въпрос — каза Майлоу. — Доктор Арджънт е имала хубава длъжност в Окръжна болница. Имате ли някаква представа защо се е отказала от работата си там?

Суиг си позволи да се усмихне леко.

— Вие всъщност ме питате защо е напуснала блестящия свят на академичната медицина заради нашия малък змиярник. По време на интервюто, преди да я назнача тук, тя ми каза, че желае да промени живота си. Не обсъждах повече този въпрос с нея. Бях щастлив да имам човек с нейната квалификация, дошъл отвън.

— Каза ли ви нещо друго по време на интервюто, което може да ми бъде от полза?

Суиг стисна устни. Взе една писалка и почука по повърхността на бюрото.

— Тя беше много сдържана — не свенлива. Изглеждаше спокоен, вглъбен в себе си човек. Но беше приятна, много приятна. Онова, което й се случи, е ужасно.

Той стана. Ние също. Майлоу му благодари.

— Иска ми се да можех да сторя нещо повече за вас, детектив.

— Всъщност — каза Майлоу — не бихме имали нищо против да хвърлим един поглед наоколо, просто да почувстваме мястото по-добре. Обещавам ви да не безпокоя болните, но ще мога ли да поговоря с някого от персонала, с когото е работила доктор Арджънт?