Джонатан Келерман - Кървава разходка

Един от младите глупаво се ухили и направи крачка напред. С пригладени коси и брадичка, върху рамото — татуирана свастика. Бели следи от шевове по двете китки. Той се олюля и се усмихна, като си тананикаше фалшиво, после отмина. Латиноамериканец с дълга до кръста плитка пиеше от хартиена чаша и се закашля, докато минавахме, като опръска наоколо с някаква розова течност. Някои изпускаха газове. Други се кикотеха. Хатърсън ускори малко хода си. Многобройни кафяви врати, отбелязани само с номера. На повечето имаше малки, покрити с капак, правоъгълници. Шпионки за наблюдение.

На половината път по коридора двама чернокожи със сплетени на плитчици коси, стърчащи на всички страни, стояха изправени един срещу друг. От разстояние тяхната поза предполагаше разговор, но като приближихме, видях, че лицата им са неподвижни, а очите им — безизразни и мъртви.

Те се гледаха. Мъжът отдясно беше пъхнал ръката си в панталоните и аз забелязах бързото движение под униформата. Хатърсън също го видя и отмести поглед със срамежливостта на стара мома. Няколко крачки по-нататък един добродушен тип на около седемдесет години, с бели като на Емил Старкуедър коси, с очила без рамки и с бял плетен пуловер над бежовата си риза, се беше опрял на стената и четеше „Крисчън Сайънс Монитор“.

Някои крещяха. Други се смееха.

Въздухът беше студен, доста по-хладен от температурата в кабинета на Суиг. Ние минавахме край затлъстял сивокос мъж, седнал на пейка, меките му ръце бяха дебели колкото моите бедра, лицето му бе почервеняло и безформено като презрял пъпеш. Той скочи и внезапно се озова точно пред мен. Горещият му кисел дъх ме удари в ноздрите.

— Ако сте се изгубили, пътят е оттам! — Той посочи една от кафявите врати.

Преди да успея да отговоря, се появи млада жена и го хвана за лакътя.

— Ако сте се изгубили… — повтори той.

Жената каза:

— Всичко е наред, Ралф, никой не се е изгубил.

— Ако сте се изгубили…

— Стига, Ралф!

Изречено с рязък глас, Ралф наведе глава.

Жената носеше табелка на зелени черти с надпис: Х. Оут, помощник-терапевт I.

Помощничката в групата на Клеър, Беше облечена в памучна блуза с дълги, навити до лактите, ръкави и плътно прилепнали джинси, които очертаваха стегнатите й бедра. Не беше висока — около метър и шестдесет, и имаше деликатни кости. Изглеждаше на около двадесет и пет години — твърде млада, за да се ползва с авторитет. Мазната й коса беше прихваната в стегнат кок, който подчертаваше издълженото лице с грубовата челюст и резки, симетрични черти. Имаше раздалечени сини очи и свежата румена кожа на селско момиче. Ралф бе висок около метър и осемдесет и тежеше навярно стотина килограма повече от нея, но се подчини на нейната хватка, изглеждайки разкаян.

— Добре — каза му тя. — Защо не отидеш да си починеш?

Жената го накара да се обърне. Движеше се плавно. Стегнато тяло, малък бюст, дълъг гладък врат. Представях си как играе волейбол на плажа. Какво ли виждаха мъжете в сивкаво-кафявите униформи?

Ралф отново се обади:

— Ако сте се изгубили, пътят е… — Гласът му пресекна на последната дума.

Хейди Оут повтори:

— Никой не се е изгубил. — Малко по-високо, по-твърдо.

От очите на Ралф капна сълза. Хейди Оут леко го побутна и той се помъкна нататък. Някои от другите пациенти ги наблюдаваха, но повечето изглеждаха вглъбени в себе си.

— Извинявайте — обърна се Хейди към нас. — Той си мисли, че е екскурзовод. — Сините й очи се спряха върху Хатърсън. — Намериха ти работа, а, Фил?

Хатърсън обясни:

— Аз ги развеждам, мис Оут. Това е детектив Стърджис от полицейското управление на Лос Анджелис, а това е доктор… извинявайте, забравих името ви, сър.

— Делауер.

Хейди Оут кимна.

— Приятно ми е да се запознаем.

Хатърсън се обърна към нас:

— Ралф е обикалял по пътищата и е вземал на стоп хора, които имали проблеми с колата си. Предлагал да им помогне, а после…

— Фил — прекъсна го Хейди. — Ти знаеш, че ние пазим в тайна частния живот на всеки пациент.

Хатърсън се прокашля и сви устни. От яд, а не от съжаление.

— Извинявайте.

Жената се обърна към Майлоу:

— Тук сте заради доктор Арджънт? — Тя присви побледнелите си устни. От напрежението младата й кожа се набръчка.

— Да, госпожице — отговори Майлоу. — Вие сте работили с нея, нали?

— Работех с групата, с която тя се занимаваше. Продължихме контакти и заради няколко други пациенти. — Сините й очи два пъти премигнаха. Гласът й стана по-мек. Сега отново изглеждаше на годините си.