Робърт Лъдлъм - Пактът „Касандра“

— Да вървим — каза Смит.

Иван Берия се рееше в безгранична белота. Виждаше я, дори когато държеше очите си затворени.

Когато дойде в съзнание, той откри, че се намира в дълбок цилиндричен контейнер, нещо като силоз. Стените бяха съвършено гладки, високи около петнадесет фута, измазани и боядисани, а след това покрити с нещо, което им придаваше блясък. Високо извън обсега му два големи прожектора хвърляха силна светлина. Всичко бе ярко осветено, нямаше и следа от сянка.

Отначало на Берия му се стори, че това е някакъв временен карцер. Тази мисъл го успокои. Той добре познаваше затворническите килии. Но после откри, че диаметърът на силоза е широк точно колкото да побере раменете му. Можеше да се облегне на която страна поиска, но не можеше да седне.

След известно време му се стори, че чува слабо бръмчене, сякаш далечен радиосигнал. С течение на времето сигналът сякаш се усилваше, а стените ставаха все по-бели. После започнаха да се приближават към него. Тогава Берия за пръв път затвори очи закратко. Когато ги отвори, белотата бе станала още по-ярка, ако това изобщо бе възможно. Повече не отвори очи. Слабото бръмчене бе прераснало в рев. Отвъд шума Берия долови нещо друго, нещо, което приличаше на човешки глас. Нямаше представа, че самият той крещи.

Рязко отстъпи назад и падна през невидимата врата, която Киров бе отворил. Той сграбчи Берия за ръката, издърпа го от силоза и веднага нахлупи на главата му черна качулка.

— Всичко ще бъде наред — прошепна генералът на сръбски. — Ще премахна болката, докрай. Ще пийнеш малко вода, после ще си поговорим.

Изведнъж Берия с ожесточение стисна Киров така, както удавник се държи за парче дърво. Генералът не преставаше да му говори, да го успокоява, докато убиецът направи първите си несигурни крачки.

Смит остана потресен от вида на Берия — не защото беше уплашен или изпитваше болка, а тъкмо обратното: изглеждаше точно така, както последния път, когато американецът го бе видял.

Но имаше и промени. Очите му бяха изцъклени и безизразни като на замразена риба. Гласът му звучеше монотонно, без нотки на емоция. Когато заговори, сякаш беше хипнотизиран.

Тримата седнаха около малка маса до вратата. На масата имаше включен малък касетофон. Берия отпиваше вода от пластмасова чаша. До него седеше Киров и следеше всяко движение на убиеца. В скута му лежеше пистолет, скрит под парче плат. Дулото му сочеше към рамото на Берия.

— Кой те нае да убиеш руския охранител? — тихо попита Смит.

— Един човек от Цюрих.

— Ходил си до Цюрих?

— Не. Говорихме по телефона. Само по телефона.

— Каза ли ти името си?

— Представи се като Герд.

— Как ти плати Герд?

— Парите бяха депозирани в банкова сметка в Офенбах банк. Ръководи я господин Вайзел.

Вайзел! Името, което Питър Хауъл бе изтръгнал от корумпирания италиански полицай Дионети…

— Господин Вайзел… Срещали ли сте се?

— Да. Няколко пъти.

— А с Герд?

— Никога.

Смит погледна към Киров, който кимна, за да покаже, че според него Берия казва истината. И Смит мислеше така. Беше очаквал, че Берия работи с посредници. Швейцарските банкери бяха сред най-добрите в бизнеса.

— Знаеш ли какво взе от руския охранител? — продължи Смит.

— Микроби.

Смит затвори очи. Микроби…

— Знаеш ли името на човека, на когото предаде микробите на московското летище?

— Мисля, че беше Робърт. Не беше истинското му име.

— Знаеше ли, че ще трябва да го убиеш?

— Да.

— Герд ли ти каза да го направиш?

— Да.

— Герд споменавал ли е американци? Някога контактувал ли си пряко с американци?

— Само с шофьора си. Но не знам името му.

— Той говорил ли ти е някога за Герд или за някой друг?

— Не.

Смит направи пауза, за да овладее объркания поток на мислите си. Който и да провеждаше тази операция, явно беше издигнал непреодолима преграда между него и убиеца.

— Иван, не искам да слушаш това.

— Добре — Берия се обърна на другата страна. Лицето му беше безизразно.

— Джон, той няма какво повече да ни каже — обади се Киров. — Можем да измъкнем още малко подробности, но не знам дали си струва — генералът разпери ръце. — Нещо ново за линкълна?

— Това е кола на НАСА. Използват я десетки шофьори. Клайн все още проучва нещата — Смит направи пауза. — Трябваше да пипнем шофьора. Сега вече сигурно е съобщил, че Берия е изчезнал. Шефовете му ще стигнат до очевидния извод. Отсега нататък ще бъдат много по-предпазливи.