Робърт Лъдлъм - Пактът „Касандра“

Шофьорът седна зад волана и линкълнът се наклони на една страна.

— Смит излиза.

Берия надникна през предното стъкло към долния край на улицата, където една тъмносиня кола излизаше от гаража. Според шефа това беше автомобилът на Смит.

— Да започваме — тихо каза Берия.

Докато караше към града, Смит постоянно поглеждаше в огледалото. След няколко минути забеляза черния линкълн, който сменяше платното веднага, след като го видеше да прави същото. Той позвъни на мобилния телефон на Киров.

— Видях линкълна от летището. По петите ми е. Мисля, че Берия клъвна.

— Готов съм — увери го Киров.

Когато спря на светофара, Смит погледна в огледалото. Линкълнът все още беше през три коли от него.

След като влезе в града, Смит започна да кара толкова бързо, колкото му позволяваше уличното движение, като сменяше платната и надуваше клаксона. Надяваше се, че Берия ще придобие впечатлението за човек, който закъснява за важна среща, занемарил е бдителността си и е лесна плячка. Искаше убиецът да се съсредоточи изцяло върху него, като се изключи за всичко и всички наоколо. Така нямаше да забележи приближаването на Киров.

„Разбърза се — помисли си Берия. — Защо ли?“

— Кара към Дюпон Съркъл — каза шофьорът, докато следеше движението.

Берия се намръщи. Неговият апартамент се намираше в този район. Да не би Смит вече да го бе разкрил? Това ли беше целта му?

На Кънектикът авеню лимузината увеличи скоростта, зави наляво по улица R, после надясно по Двадесет и първа улица.

„Къде отива?“

Колата забави, когато Смит наближи върха на триъгълника при улица S. Берия го видя да спира на един паркинг и да пресича Двадесет и първа улица. Този район с източноевропейските си ресторанти и магазини беше познат на убиеца. След пристигането си във Вашингтон това беше единственото място, което посещаваше и където се чувстваше удобно.

„Тук е, защото се опитва да надуши следа. Или някой е видял портрета ми.“

Берия също бе видял във вестника полицейския фоторобот. Помисли си, че описанието е неточно, изобщо не приличаше на него. Но може някой да го беше забелязал в района, а и той никога не напускаше апартамента си преди свечеряване.

„Не. Ако подозираше, че съм тук, нямаше да дойде сам. Не е сигурен. Само предполага.“

— Стой някъде, където да мога да те намеря — каза той на шофьора.

Шофьорът посочи един ресторант, който се казваше „Дънс ривър фолс“.

— Ще бъда на паркинга.

Берия излезе от колата и претича през улицата точно навреме, за да види как Смит се шмугва в сводестия проход между един бар и магазин за пощенски картички. Сега знаеше точно къде отива плячката му: малкото площадче между Двадесет и първа и Флорида авеню. Берия помисли, че Смит постъпва наистина умно, като го търси на място, на което беше естествено да се навърта. Но Берия познаваше района и можеше да се скрие.

Преследвачът потъна в прохода под свода, след това се скри под навеса на едно македонско кафене. На една от масите няколко старци играеха домино; от тонколоните долитаха протяжните звуци на македонска народна песен. А ето го и Смит — вървеше към фонтана в центъра на площадчето. Сега крачеше бавно и се оглеждаше, сякаш очакваше някого. На Берия му се стори, че долавя неудобството на Смит — характерното притеснение на човек, който усеща, че не е на мястото си. Берия бръкна в джоба на якето си и пръстите му стиснаха корковата дръжка на автоматичния нож.

Смит направи няколко крачки и усети как пейджърът отзад на кръста му започна да вибрира.

Киров сигнализираше, че Берия се намира в района, на около петдесет фута разстояние от Смит. Американецът още повече забави крачка и се запъти към сергия, на която висяха килими и черги. Спря, погледна часовника си, после се огледа, сякаш търсеше някого. В този час имаше клиенти — повечето хора, които отиваха да работят или да отварят магазините си, спираха да си купят кафе и закуска. Смит реши, че Берия не би видял нищо необичайно в среща с евентуален информатор на оживено място в такъв час.

Пейджърът му отново избръмча — този път два пъти. Берия беше на по-малко от двадесет и пет фута. Когато мина покрай изложените килими, Смит почувства как по гърба му полазват ледени тръпки. Продължи да се оглежда, но не видя нито Берия, нито Киров. После чу тихи стъпки зад себе си.

От удобната си наблюдателна позиция в преддверието на един затворен галантериен магазин Киров забеляза Берия, още когато убиецът мина под свода. Тръгна след него с безшумни стъпки. За това му помагаха обувките със специално изработени подметки.