Робърт Лъдлъм - Пактът „Касандра“

След като се настани в стола, който щеше да бъде сгънат и прибран веднага след излитане, Мегън се озова легнала по гръб с колене към тавана.

— Това ми е трета мисия и все още не мога да свикна с тези столове — промърмори Картър и се намести в стола до нея.

— Това е, защото продължаваш да качваш килограми, човече — подразни го Уолъс. — И всичко заради домашно приготвената храна.

— Поне имам дом — бързо отвърна Картър.

Уолъс изтръска въображаемата си пура, имитирайки Гручо Маркс.

— Това сигурно е любов.

Закачките секнаха, когато подготвителният екип влезе и привърза астронавтите към седалките.

— Как са микрофоните?

Мегън изпробва своя и кимна, доколкото й позволяваха ремъците. След като колегите й също бяха вързани, тя се заслуша в работата на орбиталния екип, който правеше проверка на уредите с наземния контрол.

След като свършиха, подготвителният екип излезе. Макар че не можеше да ги види, Мегън си представяше тържествените изражения на лицата им.

— Дами и господа, Бог да е с вас. Очакваме ви живи и здрави.

— Амин — промърмори Картър.

— Да бях си взел книга за четене — обади се Уолъс. — Мегън, как се чувстваш?

— Отлично, благодаря. А сега, момчета, ако нямате нищо против, аз също имам да правя проверка.

На неколкостотин километра североизточно от Кейп Канаверал Джон Смит допи втората чаша кафе и погледна часовника си. По това време Киров вече сигурно бе заел позиция в Дюпон Съркъл. На излизане Смит хвърли последен поглед към екраните, свързани с външните камери за наблюдение. Къщата му се намираше на ъгъла между две улици и беше оградена от високи дървета, които я пазеха от любопитните погледи на съседите. Задният двор представляваше тревна площ без храсти, в които някой неканен гост би могъл да се скрие. Сензорите за движение, вградени в каменните стени на къщата, постоянно следяха района.

Ако някой успееше да мине покрай тях незабелязан, щеше да се сблъска със сложна алармена система, скрита в прозорците с двойни стъкла и бравите на вратите. Ако неканеният гост преодолееше и тях, щяха да се активират подовите сензори, които освен че издаваха мощен звук, изпускаха и газ. Изпитан във федералните затвори, газът поваляше жертвите за по-малко от десет секунди, поради което Смит държеше противогаз в нощното си шкафче.

Макар че според него Берия нямаше да направи опит да го убие от разстояние, Смит реши, че е по-благоразумно да огледа около къщата. След като се увери, че всичко е наред, той се върна през кухнята, от която се влизаше право в гаража. Тъкмо се канеше да угаси малкия телевизор на плота, когато видя нещо, което го накара да се усмихне. След кратко колебание посегна към телефона.

Оставаха двадесет и една минути до излитането, когато в слушалките на членовете на екипажа отекна гласът на Хари Ландън.

— Момчета — заговори той на оклахомското си наречие, — изглежда, е възникнало непредвидено обстоятелство.

Макар и да знаеха, че триста души от наземния контрол чуват всеки техен звук, членовете на екипажа не можаха да сдържат общия си възглас на недоволство.

— Само не ми казвайте, че пак трябва да повтаряме всичко това — измърмори Картър.

— Какъв е проблемът, наземен контрол? — рязко попита пилотът.

— Споменах ли нещо за проблем? Казах „непредвидено обстоятелство“ — последва кратка пауза. — Доктор Олсън, приключихте ли с проверката?

— Да, сър — отвърна Мегън и сърцето й заби учестено.

„Не ми казвай, че съм объркала нещо. Каквото и да е, само не това.“

— В такъв случай искате ли да отговорите на едно обаждане?

Мегън неволно опита да се изправи, но не можа да помръдне. Кой би могъл да й се обажда? О, Господи!

— Хари — каза тя; в гласа й звучеше паника. — Не знам дали това е добра идея.

— От какво се притесняваш? Ще го прехвърля само на теб.

Последното нещо, което чу, преди да я свържат, беше възклицанието на Картър:

— Ама че хора!

— Мегън?

Пулсът й се ускори.

— Джон? Ти ли си?

— Не можех да те оставя да отлетиш, без да ти пожелая късмет.

— Джон, как…? Искам да кажа, как успя…?

— Няма време за обяснения. Добре ли си? Готова ли си?

— Да, готова съм. А дали съм добре… Опитвам се да свикна с мисълта, че седя върху тон течно гориво.

— Исках да ти пожелая на добър път… Пази се.

Мегън се усмихна.

— Ще се пазя.

— Извинявайте, момчета — чу се гласът на Ландън. — Време е.

— Благодаря, Хари — каза Мегън.