Робърт Лъдлъм - Пактът „Касандра“

Той се озова на открито площадче, заобиколено от магазинчета и будки. Седна на сянка под чадъра на една маса. Поръчката му взе една хърватка, която едва говореше английски. Руснакът трудно сдържа усмивката си, когато я чу да ругае собственика.

Като отпиваше от силното сладко кафе, Киров наблюдаваше потока минувачи, като се заглеждаше по пъстрите блузи и поли на жените и широките панталони и кожени якета на мъжете. Ако минеше оттук, Берия щеше да бъде облечен в груби практични дрехи на югославски работник — може би с каскет, за да хвърля сянка върху лицето му. Но Киров не се съмняваше, че ще го познае. От опит знаеше, че онова, което един убиец не може никога да скрие, са очите.

Разбира се, имаше голяма вероятност Берия също да го познае. Но убиецът нямаше как да предположи, че Киров е в Съединените щати. Основната му грижа сега беше да избягва полицията, колкото и нарядко да се виждаха патрули в този район. Не би очаквал да види лице от миналото на такова далечно разстояние от дома. Същото важеше и за Киров: той също не можеше да си представи как Берия ще влезе в близката пекарна да си купи закуска. Генералът можеше да предполага къде най-вероятно се навърта убиецът, но нямаше и най-малката представа къде е в момента.

Като пазеше очите си с ръка от слънцето, Киров следеше промените в околната обстановка. Оглеждаше входовете и изходите на площадчето, през които хората се появяваха и изчезваха. Запомняше надписите върху витрините на магазините, които отбелязваха работното им време, и си правеше сметка кога да провери тесните улички около тях и входовете за доставки.

Ако Берия трябваше да свърши още мръсна работа, това беше мястото, където би намерил удобно скривалище. Това би могло да му създаде усещане за безнаказаност, а самоувереният човек понякога се държи като слепец.

На около петстотин метра от мястото, където Киров наблюдаваше вероятното му свърталище, Иван Берия отвори вратата на своя тристаен апартамент, който се намираше на последния етаж на сграда, предназначена за кратък престой на приходящи чиновници.

Пред него стоеше шофьорът на линкълна — едър мълчалив мъж с чупен няколко пъти нос и деформирано ляво ухо, което по форма приличаше на карфиол. Берия и преди беше виждал такива хора. Свикнали с насилие, дискретни, те бяха съвършените подчинени на началниците си.

Берия направи знак на шофьора да влезе, заключи вратата и пое донесения от него плик. Разкъса го и бързо прочете написаното на сръбски. Отстъпи встрани и крадешком се усмихна. Шефовете никога не можеха да предвидят точния брой на хората, които трябваше да бъдат премахнати. В този случай Берия вече беше получил парите за руския охранител и американския учен. Сега го молеха да се погрижи за още един човек.

Той се обърна към шофьора и каза:

— Снимката.

Шофьорът мълчаливо взе писмото и му подаде снимка на Джон Смит, извадена от камера за наблюдение. Човекът беше с лице към обектива, качеството на изображението беше много добро.

Берия се усмихна замислен.

— Кога?

Шофьорът протегна ръка, за да вземе обратно снимката.

— Колкото може по-скоро. Щом ти се обадят, тръгваш на минутата.

Той вдигна вежди — мълчалив въпрос дали има нещо неясно. Берия поклати глава.

След като шофьорът си тръгна, убиецът влезе в спалнята и извади от багажа си мобилен телефон. След миг се свърза с господин Вайзел от Офенбах банк в Цюрих. На сметката, от която се интересуваше, току-що бяха пристигнали нови двеста хиляди американски долара.

Берия благодари на банкера и затвори.

Американците очевидно бързаха.

Съблечен, д-р Карл Бауер излезе от последната кабина за обеззаразяване. На пейката в стаята за преобличане имаше бельо, чорапи и риза. На закачалката зад вратата висеше току-що изгладен костюм.

След няколко минути Бауер беше облечен и се запъти към стъкления мецанин, където го чакаше ръководителят на изследователския състав Клаус Яуних.

Яуних леко се поклони и протегна ръка.

— Отлична работа, господин директоре. Никога не бях виждал подобно нещо.

Бауер стисна ръката му и отговори на комплимента:

— И едва ли някога отново ще видим.

След като си почина, той се върна в лабораторията. Макар че беше работил почти цяла нощ, Бауер се чувстваше въодушевен и изпълнен с енергия. От опит знаеше, че това се дължи само на адреналина и че умората неизбежно ще се стовари върху него. И все пак Яуних бе прав: беше свършил отлична работа. Като впрегна цялата си концентрация, той приложи познанията и опита, които бе натрупал през дългия си живот, за да осъществи първите стъпки към трансформацията на един и без това смъртоносен вирус в опустошителен микроскопичен ураган. Сега се чувстваше донякъде измамен, защото нямаше да участва в последните етапи от този процес.