Робърт Лъдлъм - Пактът „Касандра“

Дионети взе пощата, която го очакваше във фоайето. Тръгна към бившия рисувален салон, настани се в един фотьойл и отвори писмото от Офенбах банк в Цюрих. Докато преглеждаше баланса на сметката си, отпиваше от аперитива и хапваше черни маслини. Американците можеха да имат много недостатъци, но никога не забравяха да платят.

Марко Дионети не се интересуваше от събитията в широк мащаб. Не го беше грижа нито защо братята Рока е трябвало да убият някого, нито защо е трябвало да умрат. Вярно, че след като предаде Питър Хауъл, съвестта го глождеше. Но Хауъл замина за Сицилия и Дионети никога повече нямаше да чуе за него. Междувременно състоянието му в американски долари щеше да продължи да се увеличава.

След освежителен душ Дионети вечеря сам на огромната маса, която можеше да побере тридесет души. След като му поднесоха кафето и десерта, той освободи прислужниците и те се прибраха по стаите си на четвъртия етаж. Потънал в размисъл, Дионети хапваше ягоди с коантро и мечтаеше как ще прекара почивката си, щедро финансирана от американците.

— Добър вечер, Марко.

Дионети се задави с ягодата. Не можеше да повярва на очите си. Питър Хауъл влезе в стаята спокойно, сякаш беше поканен, и зае мястото в другия край на дългата маса.

Дионети бръкна във вътрешния джоб на изисканото си сако, извади оттам берета и я насочи през двадесетфутовата маса от черешово дърво.

— Какво правиш тук? — попита с дрезгав глас.

— Защо, Марко? Може би трябваше да съм мъртъв? Това ли ти казаха?

Дионети отвори уста като риба на сухо.

— Не знам за какво говориш!

— Тогава защо си насочил пистолет към мен?

Хауъл много предпазливо разтвори дланта си и постави на масата малко шишенце.

— Вкусна ли беше вечерята, Марко? Ризото ди маре ухаеше великолепно. А ягодите вкусни ли са?

Дионети се втренчи в шишенцето, след това премести поглед върху няколкото ягоди в дъното на купичката си. Опита се да пропъди мрачните мисли, които нахлуха в главата му.

— Може би предполагаш, че по някакъв начин съм успял да отровя храната ти, така ли е, Марко? В края на краищата, минах покрай алармената ти система. Прислугата ти изобщо не подозира, че има друг човек в къщата. Не би било трудно да пусна малко атропин в десерта ти, нали?

Когато Дионети осъзна какво казва Хауъл, пистолетът затрепери в ръката му. Атропинът беше органична отрова, която се извличаше от растения от семейството на беладоната. Без вкус и мирис, той убиваше, като атакуваше централната нервна система. Дионети трескаво се помъчи да си припомни след колко време действа отровата.

— При твоя ръст и тегло мисля, че ще подейства до четири-пет минути — като се има предвид количеството, което ти сипах — осведоми го Хауъл. — Но имам и противоотрова.

— Пиетро, трябва да разбереш…

— Разбирам, че ме предаде, Марко — рязко отговори Хауъл. — Това е всичко, което трябва да разбера. И ако не ми кажеш това, което искам да знам, след малко ще умреш.

— Но аз мога да те убия веднага — изсъска Дионети.

Хауъл укорително поклати глава.

— Ти взе душ, помниш ли? Остави кобура с пистолета до мивката в банята. Аз извадих патроните, Марко. Ако не ми вярваш, стреляй.

Дионети натисна спусъка. Чу само изщракване, наподобяващо звук на нокти, които стържат по ковчег.

— Пиетро, кълна се…

Хауъл вдигна ръка.

— Нямаш никакво време, Марко. Знам, че братята Рока са убити от американски войници. Ти помогна ли им?

Дионети облиза устни.

— Казах им как Рока възнамеряват да избягат.

— И как разбра това?

— Получих инструкции по телефона. Гласът беше електронно модулиран. Казаха ми първо да помогна на Рока, а после и на войниците, които ще дойдат.

— А също и на мен.

Дионети яростно тръсна глава.

— И на теб — прошепна той.

Устата му пресъхна. Гласът му зазвуча така, сякаш идваше от много далеч. Усети как сърцето му блъска в ребрата.

— Пиетро, моля те! Противоотровата…

— Кой ти плаща, Марко? — тихо попита Хауъл.

Би било загуба на време да разпитва Дионети за американците. Те никога не биха му се разкрили. Най-сигурно щеше да бъде да проследи кървавите пари.

Хауъл почука с шишенцето по масата.

— Марко…

— Хер Вайзел… Офенбах банк в Цюрих. За Бога, Пиетро, дай ми противоотровата!

Англичанинът плъзна мобилния си телефон до другия край на масата.

— Обади му се! Убеден съм, че клиент от твоя ранг има и домашния му телефон. Погрижи се да науча кодовете за достъп.

Дионети взе телефона и зачука по клавишите. Докато чакаше да се свърже, не сваляше очи от шишенцето на масата.