Робърт Лъдлъм - Пактът „Касандра“

— Но той не те е видял, нали така? — каза той, като се мъчеше да звучи максимално убедително. — И няма да те види. Трябва само да внимаваш.

— Но какво прави тук все пак?

Прайс от все сърце желаеше да узнае това.

— Не мога да ти кажа със сигурност — предпазливо произнесе той. — Веднага щом приключим разговора, ще проверя. Но помни: Смит не ти влиза в работата. И не виждам абсолютно никаква причина да се интересува от теб.

— Не ме лъжи! — изсъска Трилор. — Мислиш, че не знам за намесата на Смит в проекта „Хадес“?

— Смит вече не работи за института — отговори Прайс. — А и има нещо, което може би не знаеш: в проекта „Хадес“ загина годеницата му. Сестра й работи в Москва за някаква финансова компания.

— Искаш да кажеш, че Смит е пътувал до Москва по лични причини?

— Напълно е възможно.

— Не знам… — промърмори Трилор. — Не обичам съвпаденията.

— Но понякога те наистина стават — успокои го Прайс. — Адам, чуй ме. Ще уредя да те посрещнат на „Дълес“. Ще минеш набързо през митническите и имиграционните служби, а там един от нашите хора ще те чака с кола. Вече си у дома. Така че просто се отпусни.

— А ти просто се погрижи нищо да не се обърка. Ако намерят…

— Адам! — рязко произнесе Прайс. — Никой не иска това да стане.

— Извинявай…

— Обади ми се веднага, щом се качиш в колата. И не се тревожи.

Прайс прекъсна връзката. Трилор от самото начало бе слабата брънка във веригата. Но също така беше незаменим. Той бе единственият участник в споразумението, който имаше причина да пътува редовно до Русия. Но това не пречеше на Прайс да го презира. Той не обичаше слабите.

— Само се прибери, Адам — прошепна Прайс, загледан в небето. — Стигни дотук и със сигурност ще получиш достойно възнаграждение.

След като напусна пределите на Вашингтон, Натаниъл Клайн продължи пътя си по U.S.15, докато пристигна в Търмонт, Мериленд. Там пое по шосе 77, подмина Хейгърстаун и продължи по Хънтинг Крийк до Центъра за посетители на Катоктин Маунтийн Парк. Заобиколи къщата на горския пазач и сви по двулентовия асфалтов път. Стигна до табела, на която пишеше:

„ЗАБРАНЕНО СПИРАНЕТО, НАМАЛЯВАНЕТО НА СКОРОСТТА, ЗАВОИТЕ И ПАРКИРАНЕТО“.

Сякаш за да подсили ефекта от надписа, зад гърба на Клайн изтрополи военен камион, задмина го и му препречи пътя.

Клайн спря своя „Буик“ без регистрационни номера, свали прозореца и подаде картата си за самоличност. Офицерът, който беше предупреден за пристигането му, разгледа картата. Удовлетворен от проверката, той каза на Клайн, че може да продължи. Веднага щом потегли, телефонът в колата му звънна.

— Клайн на телефона.

— Обажда се Киров от Москва. Как сте, господине?

„По всичко личи, че съм по-добре от теб.“

Но каза само:

— Добре съм, генерале.

— Имам информация.

Последва кратко колебание, сякаш руснакът се мъчеше да намери подходящите думи. Накрая заговори припряно:

— Берия е стигнал до Санкт Петербург, точно както предполагахте. Честно казано, не мога да проумея как е станало това.

— Сигурен ли сте? — попита Клайн.

— Напълно. На един от постовете по магистралата Москва — Санкт Петербург е бил спрян шофьор на автобус. Показали са му снимка на Берия и той го е разпознал.

— На какво разстояние от Санкт Петербург е този пост?

— Тук извадихме малко късмет: само на един час път. Незабавно мобилизирах ресурсите си в града, като се съсредоточих върху летището. До този момент не е излетял нито един американски самолет.

Клайн задиша по-леко. Накъдето и да бе тръгнал Берия, не беше за насам.

— Но има един полет на Финландските авиолинии, който е излетял преди почти десет часа — каза Киров. — На борда му е имало американска туристическа група.

Клайн затвори очи.

— И какво?

— Служителят от имиграционните власти си спомни, че екскурзоводът на групата му предал купчина паспорти. Отнело му време да ги прегледа. Едно от имената привлякло вниманието му, защото било руско име в американски паспорт. Иван Берия сега се нарича Джон Стрелников. Ако финландският самолет се движи по разписание, ще кацне на „Дълес“ след петнадесет минути.

Клайн погледна през прозореца и видя постройките в далечината.

— Генерале, трябва да прекъсна разговора. Ще ви се обадя.

— Разбирам. Господ да ви дава криле, господине.

Клайн подкара колата покрай живописните вили и накрая забеляза най-голямата. Пред нея се виждаше малко езерце. Наближи и спря. Слезе от колата и се затича към предната врата. Натаниъл Клайн бе пристигнал в Аспен, президентската вила в Кемп Дейвид.