Робърт Лъдлъм - Пактът „Касандра“

Посегна към телефона и набра секретния номер на Ричардсън. В основния план присъствието на Берия в Съединените щати фигурираше като непредвидено обстоятелство. Но тъй като разкриването на Трилор беше неизбежно, този статут щеше да се промени.

Генерал-майор Киров не беше лягал почти цяло денонощие. Болкоуспокояващите, нечуваното предателство на Лара Телегина и неистовото желание да залови Иван Берия го държаха буден.

Докато гледаше през прозореца как небето просветлява, Киров обмисляше ситуацията. Въпреки това, което беше казал на Клайн, търсенето на Берия все още бе съсредоточено в Москва. Той беше изслушал предположението на американеца и не скри скептицизма си по отношение на теорията му, че убиецът е заминал за Санкт Петербург, за да опита оттам да се измъкне от Русия. Киров вярваше, че провалът на железопътната гара напълно е объркало сложния план на Берия. Очевидно наблизо го е чакала свръзката, готова да вземе от него вируса на едрата шарка. Също така беше възможно стрелбата да ги е изплашила. Със сигурност е имало поне една провалена среща. Но освен милицията и службите за сигурност Киров бе изпратил още осем хиляди души да претърсват града за едно-единствено лице. Страховитият наемник от Балканите можеше да се придвижва само с цената на голям риск за себе си и свръзката си. Тъй като добре познаваше Берия, Киров вярваше, че престъпникът се укрива някъде в града. Ако беше така, залавянето му и връщането на пробите бе само въпрос на време.

Но въпреки увереността си генералът бе достатъчно опитен, за да заложи всичко на една карта. За да изпълни обещанието, което беше дал на Клайн, Киров се обади на началника на Федералната служба за сигурност в Санкт Петербург. И службата, и полицията вече разполагаха с описание на Берия; обаждането от Москва удвои усърдието им. Киров инструктира командира на ФСС да съсредоточи ресурсите си върху железопътните гари и автогарите — местата, откъдето Берия най-вероятно беше проникнал в града, а също така върху летището. Междувременно списъците на пътниците и записите от камерите за наблюдение на летището бяха грижливо проверени. Ако имаше и най-малката вероятност Берия да е бил или още да се намира в града, Киров щеше да научи незабавно.

Два часа след излитането на „Америкън“ 1710 от Лондон Адам Трилор допи виното от вечерята си и прибра подноса от храната в страничния джоб на седалката си. Отиде до тоалетната, изми ръцете и зъбите си с нещата от пътническия несесер, който бе получил в самолета. На връщане към мястото си реши да се поразтъпче.

Дръпна пердето и влезе в бизнескласата. Тръгна по лявата пътека на тъмния салон. Някои от пътниците гледаха филм на личните си видеоекрани; други работеха, четяха или спяха.

Трилор измина целия път до дъното на втора класа, зави при тоалетните и се върна по дясната пътека. Когато отново влезе в бизнессалона, той рязко спря: нечий калкулатор падна до краката му. Наведе се, за да го вдигне и тъкмо го подаваше на пътника от крайната седалка, когато погледът му случайно се спря на човека до прозореца, който спеше.

— Добре ли сте? — попита шепнешком мъжът до него.

Трилор кимна и с бързи крачки се отдалечи. Скри се зад завесата и влезе в първа класа.

„Невъзможно! Не може да е той.“

Дишането му се учести. Той отчаяно се мъчеше да запази спокойствие. Човекът до прозореца спеше с лице към него. Това беше Джон Смит.

— Мога ли да ви предложа нещо, господине?

Трилор се втренчи в стюарда, който се беше приближил към него.

— Не… благодаря.

Забърза към мястото си, седна и се зави с одеяло.

Спомни си запознанството със Смит в Хюстън. Беше допуснал грешката да се издаде пред Рийд, че го е чул да споменава Венеция и Смит. Тогава Рийд го предупреди, че това не го засяга. Увери Трилор, че няма причина да се страхува от Смит, защото никога повече няма да се срещнат.

„Тогава какво прави тук? Дали не ме следи?“

Въпросите нахлуваха един след друг в главата на Трилор. Той погледна ръчната си чанта, пъхната отстрани на седалката. В съзнанието си виждаше лъскавия контейнер, а вътре в него — ампулите със смъртоносната златистожълта течност. Не можеше да помръдне от паника, но се опита да я овладее.

„Мисли логично! Ако Смит знаеше за вируса, щеше ли да те остави да продължиш полета? Разбира се, че не! Досега щеше да си окован с белезници. Значи той не знае. Присъствието му тук е случайно съвпадение. Няма друг начин!“