Робърт Лъдлъм - Пактът „Касандра“

Смит прекоси Потомак и навлезе в областта Феърфакс, Вирджиния. По това време на нощта движението беше слабо и той караше бързо през страната на конете около Виена, Феърфакс, и Фолс Чърч. Южно от Александрия той отново излезе на реката и пое по нея чак до границите на областта Принц Уилям. Тук равният пейзаж отстъпи място на речни потоци, по чиито брегове растяха гъсти гори. Когато наближи границите на областта, пред очите му се появи убежище Алфа.

Топлоелектрическа централа „Вирджиния“ беше построена през тридесетте години, когато въглищата бяха евтини, а здравеопазването не вълнуваше никого. Появата на нови, по-чисти съоръжения в съчетание с протестите на еколозите успяха да закрият централата в началото на деветдесетте. Оттогава всички опити съоръжението да бъде модернизирано срещаха препятствието на съображения от финансов характер. Затова централата продължаваше да стои на Потомак като тъмен, безжизнен скелет, подобен на изоставена фабрика.

Смит слезе от двулентовия асфалтов път и като угаси фаровете, пое по второстепенния път. Паркира под няколко дървета на четвърт миля от входа, сложи раницата си на гръб и измина тичешком останалата част от пътя.

Първото, което забеляза, когато се приближи, беше оградата тип „Циклон“, покрита с бодлива тел, която блестеше в тъмното. На тежката верига, окачена на главния портал, висеше голям катинар, по който нямаше следи от ръжда. Мястото беше добре осветено, халогенните лампи блестяха, сякаш сипеха зимен скреж върху пустия паркинг пред входа на съоръжението.

„Някога използван, но вече излязъл от употреба…“

Смит и преди беше виждал подобни сгради. Армията предпочиташе занемарените, изоставените и безстопанствените съоръжения, където можеше да осигури на специалните си части подготовка, която не би могла да им даде на военните полигони. Около топлоелектроцентралата „Вирджиния“ витаеше особената атмосфера на някога използвани, но вече излезли от употреба съоръжения.

Идеално за убежище Алфа.

Смит обиколи почти цялата централа, докато намери подходящото място за влизане — там, където оградата достигаше речния бряг. Като се изкачи по хлъзгавите скали, той си проправи път покрай оградата, после пробяга през пустия паркинг до най-близката стена. След като спря, за да се ориентира, Смит се огледа. Нищо не видя, нищо не чу, освен отдалечените звуци на нощни животни, които се носеха откъм реката. Но интуицията му го предупреждаваше, че не е сам. Обаждането му беше закачило паяжината, но не можеше да види паяка… още не.

Като се прилепи за стената, Смит започна да се придвижва към предната част в търсене на място, откъдето да влезе.

Три етажа над главата му в тъмнината на един счупен прозорец сержант Патрик Дрейк го следеше през бинокъл за нощно виждане. Беше го забелязал веднага след като Смит бе прескочил оградата — логичен начин за проникване. Според съдържанието на досието, с което Дрейк се бе запознал, Смит постъпваше всякак, но не и нелогично. Това беше превъзходно качество за всеки войник, но го правеше предсказуем. А в този случай и фатално уязвим.

Дрейк беше пристигнал в централата с хеликоптер. По-късно, след като свършеше работата си, щеше да го чака кола. Бързото придвижване дотам му беше дало възможност да се запознае с разположението на централата, да избере мястото, където да извърши убийството, и да заеме удобна позиция за наблюдение, за да види влизането на Смит. Сега Смит стоеше при вратата, която Дрейк се надяваше, че жертвата му ще намери, натисна дръжката… и я отвори.

Дрейк се отмести от прозореца и прекоси празното помещение, в което някога бяха стояли помпите. Подметките му от натурален каучук стъпваха безшумно по прашния бетонен под. Като се промъкна до стълбищната клетка, той извади своя „Колт Уудсман“ със заглушител. Двадесет и две милиметровият пистолет беше оръжие на наемен убиц, предназначено за стрелба от близко разстояние. Дрейк искаше да види лицето на Смит, преди да го застреля. Може би ужасът в изражението му би уталожил донякъде болката, която Дрейк изпитваше от загубата на своя партньор.

„А може първо да го прострелям в стомаха, за да разбере какво е преживял Травис.“

Два етажа по-долу Дрейк спря на стълбищната площадка и внимателно блъсна вратата към другата помпена зала. Лунната светлина, която струеше през високите прозорци, освети изронения циментов под, сякаш го покри със слой лед. Като се придвижваше бързо от колона до колона, Дрейк зае позиция така, че да може ясно да вижда все още затворената следваща врата. Ако се имаше предвид откъде бе влязъл Смит, това беше единственият вход към залата. Като всеки добър войник Смит щеше да провери всяко помещение, което откриеше, за да се увери, че е сигурно и че няма да му поднесе изненада, когато му обърне гръб. Но в този случай никаква предпазливост нямаше да го спаси.