Робърт Лъдлъм - Пактът „Касандра“

— Добре. Но помни какво си ми обещал.

— Няма да го научиш от CNN.

— Веднага ти изпращам материала. Какво искаш да направя с лаптопа?

Смит обмисли вариантите. Редно беше да върне компютъра на Киров. Но ако Лара Телегина не беше единственият предател? Не можеше да рискува такива важни тайни да попаднат в ръцете на неподходящ човек.

— Сигурен съм, че имаш сейф — каза той. — За предпочитане е с кодово заключване.

— Имам един от най-новите модели, защитен с електрически ток. Всеки, който се опита да го отвори, ще се изненада неприятно.

— Добре. И последно: мобилният телефон.

— В паметта му имаше куп номера — всичките на руски армейски подразделения. Ще ти изпратя разпечатки.

Смит чу сигнал и се обърна към компютъра си, точно когато на екрана се появиха пристигащите съобщения.

— Получавам материала ти — каза той.

— Надявам се, че е това, което ти трябва — Ранди се поколеба, после добави: — Желая ти късмет, Джон. Ще мисля за теб.

Смит насочи вниманието си към екрана и прегледа съобщенията едно по едно. Изпращачът носеше кодовото име Сфинкс; получателят — Мефисто.

Докато четеше, мащабите на така нареченото „Споразумение «Касандра»“ се разгръщаха пред очите му. Лара Телегина — Сфинкс — контактуваше с Мефисто от близо две години, като го снабдяваше със свръхсекретна информация за „Биоапарат“, персонала и охраната му. В последните съобщения се споменаваха по име Юрий Данко и Иван Берия.

„На кого си доставяла тази информация? Кой е Мефисто?“

Смит се заравяше все повече и повече в съобщенията. Изведнъж забеляза нещо и се върна назад. Беше поздравителна картичка. На Мефисто беше присъдена почетна грамота. Споменаваше се за церемония, състояла се на определена дата.

„Денят на ветерана…“

Като използваше кода си за достъп от института, Смит влезе в сайта на Пентагона и въведе датата. След миг се появиха подробности около церемонията, придружени със снимки. Имаше снимка на президента Кастила, който държеше в ръка почетната грамота. Там беше и военният, който щеше да я получи.

— Абсолютно ли си сигурен? — попита Клайн.

На Смит му се стори, че гласът на Клайн звучи уморено, но може би беше просто от връзката.

— Да, сър — отговори той. — В съобщението се споменава точната дата. Тогава се е състояла само тази церемония. Връчена е само една почетна грамота. Няма грешка.

— Разбирам… При този нов обрат на събитията успя ли да си съставиш план за действие?

— Да, сър.

Беше отделил два часа за ревизиране на плана, който си беше съставил преди обаждането на Ранди Ръсел. Смит бързо запозна Клайн с детайлите.

— Звучи ми изключително опасно, Джон — тихо отбеляза Клайн. — Бих се почувствал много по-добре, ако имаше кой да дойде с теб.

— Повярвайте ми, и аз не бих имал нищо против Питър Хауъл да бъде някъде наблизо, но нямаме време да го докараме тук. Впрочем той е по-необходим в Европа.

— И си убеден, че трябва да пристъпиш незабавно към действия?

— Готов съм, веднага щом намерите всичко онова, за което ви говорих.

— Смятай, че е уредено. Джон, ще носиш микрофон, нали?

Смит погледна към мъничко парче оптична нишка, голямо колкото кръгла лепенка, от онези, които се слагат след порязване при бръснене.

— Сър, ако нещо се обърка, поне ще знаете докъде съм стигнал.

— Дори не си го и помисляй.

След като затвори, Смит събра мислите си. Припомни си всичко, което се бе случило до този момент; всички хора, принесени в жертва на олтара на „Споразумението «Касандра»“. Пред очите му изникна Юрий Данко, който вървеше към него на площад „Сан Марко“… и вдовицата му Катерина.

Без колебание той взе телефона, увери се, че скрамблерът е включен, и избра телефонния номер, който Питър Хауъл му беше дал. Ако някой се опиташе да проследи обаждането, щеше да открие, че скача от една връзка на друга из цялата страна.

В другия край на линията телефонът иззвъня. Някой вдигна слушалката, електронно изменен глас отговори:

— Да?

— Тук е Никълс. У дома съм. Ранен съм. Трябва да дойда.

Генерал Франк Ричардсън небрежно изтръска пепелта от пурата си в стъкления пепелник.

— Повтори — каза той по телефона.

Отговори му измъчен глас:

— Тук е Никълс… Ранен съм… да дойда.

Ричардсън стисна слушалката.

— Иди в убежище Алфа. Повтарям: убежище Алфа. Разбра ли?

— Разбрах.

Връзката прекъсна.

Ричардсън се загледа в телефона, сякаш очакваше отново да позвъни. Но тишината в кабинета му се нарушаваше единствено от тихото тракане на часовника на дядо му и далечния рев от камионите на патрулите около Форт Белвоар.