Робърт Лъдлъм - Пактът „Касандра“

— Охо, сосът ти се изплъзва! — извика Рандъл Уолъс.

Стоун се обърна и видя, че докато е говорил с Картър, сосът от скариди бе загубил контакт с лъжицата му. Взе една царевична питка и се опита да го хване с нея.

— Чудя се защо се бави Дилън — промърмори Картър с уста, пълна с пилешко месо, което ядеше направо от найлоновото пликче.

— Дилън, приемаш ли? — каза Стоун в микрофона си.

Отговор не последва.

— Сигурно е в тунела — предположи Картър. — А това го използва за фасул. Може тайно да си е взел малко на борда.

Фасулът, както броколите и гъбите, никога не влизаше в менюто на екипажа. В Космоса изпускането на газ беше далеч по-болезнено, отколкото на Земята, а и лекарите все още не знаеха как реагират газовете в условията на микрогравитация.

Картър се закашля.

— Ядеш прекалено бързо — смъмри го Стоун.

Отговорът на Картър бе заглушен от нов взрив на кашлица.

— Хей, може да се е задавил с нещо — каза Уолъс.

Стоун тръгна към него. В този миг Картър неочаквано се вкопчи в раменете на командира Бил Керъл. Обзет от нов пристъп, той избълва кръв право във въздуха пред себе си.

— Какво е това, по дяволите! — извика Стоун.

Понечи да каже още нещо, но се хвана за гърдите и се опита да разкъса анцуга си. Струваше му се, че тялото му гори отвътре. Когато избърса лицето си, опакото на ръката му се обагри с кръв.

Керъл и Уолъс гледаха ужасени как колегите им започнаха да се мятат, като размахваха ръце и крака, сякаш бяха полудели.

— Върви на полетната палуба и се запечатай! — изрева Керъл.

— Но…

— Направи го!

Докато буташе Уолъс към стълбата, в слушалките му прозвуча глас от наземния контрол:

— „Дискавъри“, проблем ли има?

— Има, и още как! — извика Керъл. — Картър и Стоун се скъсват от…

Той усети спазъм в тялото си.

— О, Господи!

Преви се надве и от очите и ноздрите му потече кръв. Някъде в далечината чу притеснения глас на човека от наземен контрол.

— „Дискавъри“, приемате ли?

В съзнанието му се оформи отговор на въпроса, но преди да произнесе и дума, над очите му се спусна червена мъгла.

Докато работеше във въздушната камера на долната палуба, Мегън чу виковете и стенанията на останалите от екипажа. Тя рязко натисна бутона за предаване на костюма си.

— Франк? Картър? Уолъс?

Чу само припукване на статично електричество. Имаше повреда в устройството й за свръзка.

Мегън изостави захранването, което проверяваше, и натисна дръжката на вратата на въздушната камера. За неин голям ужас тя не помръдна.

Дилън Рийд стоеше в космическата лаборатория и стискаше хронометър в покритата си с ръкавица ръка. Мутиралата вариола действаше със застрашителна бързина. Знаеше, че трябва да отчете точно за колко време е заразила и унищожила екипажа. Бауер твърдо държеше на мнението си, че единственият начин да се измери способността на новата едра шарка да убива е да се изпробва върху хора. Това беше и начин да се отърват от всички потенциални свидетели. Но за да го направи, Дилън Рийд трябваше да следи хронометъра. Налагаше му се да отвори очи — нещо, което не се осмеляваше да стори, защото тогава щеше да види лицата на хората, които крещяха.

Далеч от него, в друг свят, ръководителят на мисията Хари Ландън лежеше в малък кабинет на един коридор разстояние от наземния контрол и наваксваше часовете изгубен сън, от който така се нуждаеше. Ветеран с двадесетгодишен стаж в НАСА, десет от които бе прекарал в напрегната работа на Кейп Канаверал, Ландън се бе научил да почива, когато му се отвори възможност за това. Умееше и да се буди на мига, бодър и готов за работа.

Ландън усети как нечия ръка се доближава до рамото му, преди още да го е докоснала. Обърна се на другата страна и видя пред себе си лицето на млад механик.

— Какво има? — попита той.

— Проблем на борда на „Дискавъри“ — нервно отвърна механикът.

Ландън се изтърколи от походното легло, грабна очилата, които бе оставил на един от шкафовете, и тръгна към вратата.

— Какво не е наред — механиката, летателните прибори, какво?

— Хората.

Ландън не спря забързания си ход, само викна през рамо:

— Какво искаш да кажеш? Как така „хората“?

— Екипажът… — запъна се механикът. — Нещо става.

Нещо наистина не беше наред — съвсем не беше наред. Ландън го усети още щом влезе в залата на наземния контрол. Всички се бяха надвесили над компютрите и нервно се мъчеха да установят контакт с „Дискавъри“. От малкото, което дочу, когато мина покрай тях, му стана ясно, че на борда никой не отговаря.