Робърт Лъдлъм - Пактът „Касандра“

— А, на господин Вайзел… подранили сте, господине. Масата на хер Вайзел е приготвена за девет часа. Моля, седнете във фоайето или на бара, ако предпочитате. Когато дойде, ще го упътя към вас.

Хауъл се оттегли във фоайето, където след няколко минути се разговори оживено с млада дама, чиито гърди заплашваха да изскочат от деколтето на вечерната рокля. Въпреки това успя да забележи как управителят се приближи към току-що пристигналия млад човек и му посочи англичанина.

— Познаваме ли се?

Хауъл погледна през рамо към високия слаб мъж с пригладена назад коса и тъмни, почти черни очи. Предположи, че хер Вайзел е малко под четиридесетте, харчи цяло състояние за костюмите и фризьора си и гледа на по-голямата част от света с неприкрито презрение.

— Питър Хауъл — представи се англичанинът.

— Англичанин… Работите ли с Офенбах банк?

— Не, имам работа с вас.

Вайзел бързо замига.

— Сигурно е станала грешка. Никога не съм чувал за вас.

— Но си чувал за Иван Берия, нали, синко?

Хауъл застана до Вайзел и стисна ръката му малко над лакътя. Устата на банкера започна да се криви от болка — англичанинът бе притиснал важен нерв.

— В ъгъла има приятна спокойна маса. Защо не пийнем по нещо?

Хауъл настани Вайзел в ъгъла на едно от сепаретата и седна до него, като по този начин го заклещи.

— Не можете да постъпвате така! — възкликна банкерът задъхан, като потриваше лакътя си. — Има закони…

— Не съм дошъл тук да се съобразявам със законите ви — прекъсна го Хауъл. — Интересува ни един от вашите клиенти.

— Не мога да обсъждам поверителна информация!

— Но името Берия ви се стори познато, нали? Обслужвате сметката му. Не ми трябват парите. Искаме само да разберем кой ги изпраща.

Вайзел се огледа и видя как оживлението около бара нараства. Помъчи се да улови погледа на управителя.

— Не си правете труда — каза му Хауъл. — Дадох му пари, за да не ни безпокои.

— Вие сте престъпник! — обяви Вайзел. — Държите ме тук против волята ми. Дори да ви кажа онова, което искате да знаете, никога няма да ме оставите…

Хауъл сложи на масата малък касетофон. Включи към него слушалка и я подаде на Вайзел.

— Слушайте.

Банкерът се подчини. След миг очите му се разшириха от учудване. Дръпна слушалката от ухото си и я хвърли през масата. Питър Хауъл помисли, че Джон Смит е проявил предвидливост, като му е изпратил тази част от разпита, в която Берия споменава Вайзел.

— Е, споменава се името ми. Какво от това? Кой е този човек?

— Познахте гласа му, нали? — тихо каза Хауъл.

Вайзел нервно се размърда.

— Може би.

— И може би си спомнихте, че този глас принадлежи на човек, на име Иван Берия.

— И така да е, какво?

Хауъл се наведе към банкера.

— Берия е убиец. Работи за руснаците. С колко пари на руснаци се занимавате, господин Вайзел?

Последва красноречиво мълчание.

— И аз така си помислих — продължи Хауъл. — Затова ще ви кажа какво ще стане, ако не ни сътрудничите. Ще се погрижа руснаците да научат, че сте много словоохотлив, когато стане дума за техните пари. Откъде идват, какво е движението им по сметките — всички тези дребни детайли, които руснаците мислят, че пазите в тайна, защото плащат щедро за вашата дискретност.

Хауъл направи пауза, за да остави възможност на банкера да обмисли думите му.

— А после — продължи той, — когато руснаците научат, ще бъдат много разстроени — и с основание. Няма да приемат никакви обяснения. Извиненията няма да ги трогнат. А загубите ли веднъж доверието им, скъпи мой Вайзел, с вас е свършено. Вие сте работили с много руснаци и знаете, че те никога не забравят и никога не прощават. Ще искат да ви отмъстят и прекрасните ви швейцарски закони и полиция няма да им попречат. Ясен ли съм?

Вайзел почувства как стомахът му се преобръща. Англичанинът беше прав: руснаците бяха варвари, държаха се арогантно и се перчеха с новоспечелените си богатства. И всеки банкер искаше да получи част от състоянието им. Не им задаваха никакви въпроси. Напълно удовлетворяваха исканията им. Руснаците мърмореха срещу хонорарите, но накрая плащаха. А на посредници като Вайзел бяха дали ясно да се разбере, че изгуби ли доверието им, не може нито да избяга, нито да се скрие. Англичанинът приличаше на човек, който наистина би могъл да пошушне на клиентите му, че Вайзел ги е предал. И каквото и да кажеше или направеше банкерът, нямаше да промени мнението на руснаците, след като бяха повярвали в неговата измяна.