Робърт Лъдлъм - Пактът „Касандра“

Като използваше ограничителите за крака, Рийд се придвижи към дъното на лабораторията и отвори едно шкафче. Вътре беше костюмът му за излизане в открития Космос. След като се пъхна в него, той посегна да вземе скафандъра, когато видя отражението си в маската му. Поколеба се. В лъскавия плексиглас видя лицата на колегите си от екипажа — хората, които бе подготвял и с които бе работил месеци, дори години наред. Рийд ги харесваше искрено, но не дотам, че да прояви състрадание или милост към тях.

Видя лицата и на двамата си братя, убити по време на терористично нападение над посолството на Съединените щати в Найроби, и на сестра си, доброволец в Умиротворителните сили, отвлечена, измъчвана и накрая убита в Судан. Това, с което Рийд се занимаваше, нямаше за цел да му донесе по-голяма слава на научното поприще, а още по-малко обществено признание или одобрение. Този вирус мутант никога нямаше да види бял свят — освен ако обстоятелствата не наложеха използването му. Генерал Ричардсън и Антъни Прайс бяха от хората, които не се примиряваха със загуби като тези, които Рийд бе понесъл. За тях отмъщението се състоеше не в пускане на ракети над няколко бараки или бункера, а в бързо и пълно опустошаване от невидима, непобедима армия. Като им помагаше в създаването на тази армия, Рийд вярваше, че отмъщава за смъртта на роднините си и изпълнява обещание, дадено много отдавна: че саможертвата им никога няма да бъде забравена.

След като сложи скафандъра си, той се върна в Биоизпитания. Включи маркуча за кислорода към независим източник, който членовете на екипажа използваха при излизане в открития Космос. Спокойно и напълно съзнателно разчупи печата на жабката. За броени секунди сушените частици вариола в лабораторния съд започнаха да образуват спори, миниатюрни като прашинки. Те безпогрешно си проправяха път към процепа на счупения печат на жабката, а оттам излизаха навън. Рийд гледаше като омагьосан как спорите сякаш увисват във въздуха. За миг го обзе ирационален страх, че ще го нападнат. Вместо това циркулационният поток ги подхващаше, завърташе ги и те се понасяха като миниатюрни комети към тунела, който свързваше космическата лаборатория с основното тяло на орбиталния комплекс.

— Идваш ли, Мегън? — попита Картър, след като и двамата приключиха с докладите си до наземния контрол.

Като маневрираше покрай личните каюти на екипажа, Мегън викна през рамо:

— Да, умирам от глад.

В този момент чуха прещракване в слушалките си.

— „Дискавъри“, тук наземен контрол. Доколкото разбираме, смятате да направите почивка за вечеря.

— Положително, наземен контрол — отговори Картър.

— „Дискавъри“, нашите уреди показват възможно спадане на налягането при въздушната камера на долната палуба. Ще ви бъдем много задължени, ако някой отиде да провери.

В слушалките отекна гласът на Стоун:

— Мегън, Картър, вие сте най-близо.

Картър погледна Мегън. В очите му се четеше молба.

— Наистина съм много гладен!

Мегън влезе в една от каютите и извади изпод възглавниците колода карти. Разкъса целофана, грижливо размеси картите, за да не изтърве нито една, и подаде колодата на Картър.

— Цепи. По-голямата печели.

Картър завъртя очи, посегна към колодата и обърна десетка. Мегън обърна седмица.

Картър се засмя и се насочи към столовата.

— Ще ти оставя малко гарнитура! — извика той.

— Разбира се, благодаря.

— Имаш ли нещо против да свършиш работата, Мегън? — попита Стоун.

Тя въздъхна.

— Всичко е наред. Само се погрижи Картър да не излапа всичките телешки котлети или каквото е там.

— Прието. Ще се видим след малко.

Мегън знаеше, че „след малко“ означава поне един час. Проверката на въздушната камера изискваше да си сложи костюм за излизане в открития Космос.

Тя се улови за ръкохватките и се спусна по стълбата на долната палуба. Зад каргото и оборудването, които совалката носеше, се намираше въздушната камера. Червената светлина над вратата примигваше — сигнал за възможна повреда.

— Всичко е от проклетото захранване — промърмори Мегън и се отдалечи.

— Виж това.

Картър разкъса пакетче портокалов сок, вдигна го и изстиска малко течност. Сокът образува мехурче и заплува пред Картър. Той го проби със сламка и започна да пие. След няколко секунди течността изчезна.

— Страхотно — отбеляза Стоун. — Ела на рождения ден на сина ми да направиш няколко фокуса.