Робърт Лъдлъм - Парижкият вариант

В този момент двамата нямаше опасност да го забележат, Смит пропълзя до къщата и се надигна да надникне през единия от трите прозореца. Видя съвсем обикновена стая, но през отворената врата в дъното зърна Елисондо, седнал в едно кресло и вперил неспокоен поглед в една фигура, която нервно крачеше напред-назад и ту се скриваше от погледа на Смит, ту пак се появяваше.

Крачещият мъж беше нисък и закръглен, облечен в тъмносив костюм с английска кройка. Лицето му беше с меки, деликатни черти и някак изплъзващо се изражение. Въпреки костюма не приличаше на англичанин, но Смит не можеше да определи етническата му принадлежност. Беше тъмен за северноевропеец, но прекалено светъл, за да е испанец. Ако се съдеше по бедуинската роба на единия от стражите, възможно беше да е берберин.

Смит напрегна слуха си и установи, че разговорът се води ту на френски, ту на испански, ту на английски, ту на някакъв друг език. Чу името Мавритания, повторено няколко пъти, и откъслечни думи като „мъртъв“, „няма да създава повече проблеми“, „отлично“, „в реката“, „преброй ги“, „имам ви доверие“. Последното беше казано от Елисондо на испански, след което той се изправи, а ниският, кръглолик мъж му протегна ръка. Очевидно се разделяха най-приятелски, след като бяха сключили някаква сделка.

Елисондо си тръгна и Смит чу отварянето и затварянето на входната врата. В съзнанието му се беше запечатала споменатата няколко пъти в разговора дума „Мавритания“ — дали не ставаше въпрос за някой, дошъл от там? Или някой заминаваше за там и там щеше да се случи нещо?

Без да престава да мисли за срещата, на която току-що беше станал свидетел, Смит се промъкна към втория прозорец, улови се за решетките, надигна се и надникна вътре.

Тази стая беше доста по-малка, мебелирана спартански — желязно легло с пружина, маса, стол и дървена табла с недокосната вечеря. Смит чу отвътре шум — някой ходеше бавно, с походката на болен или затворник. Надигна се още малко и… сърцето му се разтуптя. Видя Терез Шамборд. Значи беше жива. Слава Богу!

Погледна я по-внимателно и гърлото му се сви. Изминалото денонощие я беше преобразило, състарило я беше изведнъж.

Все още беше с белия сатенен тоалет, но вече измачкан и замърсен. Единият й ръкав беше разпран, а лицето — бледо като на смъртник, с тъмни кръгове около очите.

Тя се отпусна тежко на леглото, наведе се напред и скри лицето си в ръце. Остана така, без да помръдва, без да вдига глава — като затворник в очакване на смъртната си присъда.

Смит откъсна за миг очи от нея и се озърна, да не би някой от стражите да го изненада. Но наоколо нямаше жива душа. Чуваше се само шумоленето на вятъра в клоните на дърветата.

Облаците бяха закрили луната, а в нощ като тази тъмнината беше добър съюзник.

Смит се готвеше да почука на прозореца, когато изведнъж се сепна. Вратата на стаята се отвори и на прага се появи ниският, закръглен мъж, който беше разговарял с Елисондо. Костюмът му беше елегантен, маниерите — сдържани, и от него се излъчваше увереност. Личеше си, че този човек е важна фигура за миниобществото, събрано тази нощ във фермата. Смит го наблюдаваше внимателно — на лицето на дребния мъж играеше усмивка, която на пръв поглед изглеждаше добродушна, но очите му не се усмихваха — изражението им беше студено и непроницаемо.

Мъжът пристъпи навътре в стаята и Смит видя, че той не беше сам. Зад гърба му се появи друг мъж, с ръст, значително по-висок от средния. Той се движеше някак приведен, все едно цял живот беше разговарял с хора, доста по-ниски от него, или… беше седял наведен над книгите. Мъжът беше прехвърлил шейсетте и оредяващата му коса беше почти побеляла. Слабото му, продълговато лице беше с резки, изсечени черти — лице на човек, чиято съдба беше минала през доста превратности. Смит беше виждал този човек само на снимка, но не можеше да го сбърка с никой друг.

Гледаше го и не вярваше на очите си. На лицето на Терез Шамборд беше изписано същото смайване, а в гърлото й беше спрял вик. Тя стисна железните пръчки на леглото за опора, сякаш виждаше призрак, но в този миг високият възрастен мъж се втурна към нея и я взе в прегръдките си. Терез зарови глава на гърдите му.

На двеста мили югоизточно от Тулон, Франция, военният кораб „Шарл дьо Гол“ тихо пореше водите в нощта — огромен морски звяр, смъртоносен и съвършен. Захранван от ядрени реактори PWR тип К-15, корабът поддържаше скорост двайсет и седем морски възела и оставяше след себе си искряща диря — безукорно права като прорез от бръснач.