Робърт Лъдлъм - Парижкият вариант

Мавритания не смяташе себе си за фанатик, а за прагматик. Справедливостта трябваше да възтържествува.

Но всичко по реда си. Първо щеше да даде един добър урок на евреите. После — да удари американците. Така те щяха да знаят какво ги чака и да се гърчат в безсилна агония…

Хората на Запада, които съдеха само по външното, затова издигаха в култ физическата сила, бяха склонни да подценяват Мавритания с неговите меки заоблени черти и деликатна физика. Те не виждаха в него заплаха. За тях той представляваше по-скоро една загадка.

Това го устройваше напълно. Всъщност тяхното мнение не означаваше нищо за него. Един ден щяха да разберат на какво е способен.

Остана още малко на терасата, загледан в очертанията на християнската катедрала и гордите мрачни кули на „Алкасар“, построен от неговия народ преди близо петнайсет века. Лицето му беше безизразно, но в душата му се надигаше вулкан. И тежко и горко на онези, които щяха да изпитат гибелната му мощ.

Смит лежеше притихнал на хълма над реката, скрит от клоните на плачещата върба и се ослушваше. Гласовете на терористите вече не се чуваха, откъм града също не долиташе никакъв шум. Само долу, край реката, се обаждаше някаква птица и нещо тихо пляскаше във водата.

Смит насочи револвера си към реката в мига, в който един плувец изскочи от водата и се закатери нагоре — блед, неясен призрак. Друга сянка патрулираше в подножието на хълма, откъм града. Двамата се видяха и продължиха обиколката си заедно, но разговорът им не достигаше до ушите на Смит.

Той се измъкна от укритието си и ги последва приведен ниско към земята. След малко видя и останалите — бяха общо шестима и се отдалечаваха в посока на моста „Сан Мартин“. Когато наближиха моста, изведнъж се насочиха надолу към реката. Смит, който не беше очаквал, че ще свият така рязко, се претърколи в тревата, ожулвайки лактите си, преди някой от шестимата да го забележи.

Долу, на самия бряг, спряха и се снишиха, като оживено започнаха да обсъждат нещо. Смит чу имената на Сумая, Итурби и Елисондо, но не видя лицата им. Говореха тихо и много бързо, но част от казаното беше на испански и Смит успя да схване основното: Елисондо предполагаше, че след като им се беше изплъзнал, Смит се беше върнал в Стария град и вероятно щеше да потърси помощ от местната полиция. Което означаваше, че можеше да стане напечено.

Сумая очевидно беше на друго мнение и избухна разгорещен спор, но в крайна сметка стигнаха до някакъв консенсус. Разбраха се Сумая, един, когото наричаха Карлос, и останалите, с изключение на Елисондо, да продължат да издирват Смит из града. Елисондо междувременно трябваше да присъства на някаква много важна среща във ферма от другата страна на реката.

Когато заговориха за срещата, Смит трепна. Бяха споменали „Щита с полумесеца“ — това очевидно беше някаква организация, с чиито членове Елисондо имаше среща във фермата. Водачът на баските смяташе да отиде пеша дотам.

Смит лежеше, затаил дъх. Късметът му най-после беше проработил. Опита се да овладее обзелото го трескаво вълнение. Междувременно баските бяха приключили с последните уточнения и се готвеха да се разделят. Смит трябваше бързо да прецени кой е най-безопасният начин да проследи Елисондо, без да бъде забелязан. Мостът беше прекалено добре осветен, а ако го следваше отдалече, рискуваше да го изгуби, което в никакъв случай не биваше да става. Единственото разрешение беше да стигне до другата страна на моста преди Елисондо.

Изчака терористите да тръгнат и бързо изхлузи ризата и панталоните на американския турист. Сгъна ги в стегната купчинка и прикрепи вързопчето на тила си с помощта на колана. Така дрехите щяха да останат сухи. После нагази във водата, като внимаваше да не плиска и държеше главата си вдигната високо, за да не намокри малкия пакет. Водата беше студена, мътна и миришеше на тиня и гнилоч.

Смит заплува с мощни, равномерни движения, като се стараеше да загребва водата колкото може по-плавно и безшумно. Мисълта за Марти, който лежеше съвършено безпомощен, като кукла, и за отвлечената Терез Шамборд го изпълваше с ярост и му даваше допълнителна енергия. Дали младата жена беше още жива? Нещо му подсказваше, че съвсем скоро щеше да разбере това и всяка минута беше ценна.

Когато погледнеше нагоре към моста, виждаше крачещия Елисондо. Двамата се придвижваха с еднаква скорост и това не беше никак добре. Трябваше да го изпревари, колкото и да беше уморен. Молекулярният компютър беше там някъде, от другата страна на реката. До развръзката оставаха броени минути. Не биваше да се отпуска. Мускулите му бяха изтощени, но адреналинът му рязко се беше повишил и това го държеше във форма.