Робърт Лъдлъм - Парижкият вариант

Зад гърба му засвистяха куршуми. Усещаше се напрегнат като струна. Чу трясък на счупено стъкло, последван от плач на бебе и викове на жена. Заблуден куршум бе улучил нечий прозорец.

Смит отново смени посоката. Тази гонитба сякаш нямаше да има край. Не беше открил нищо за Терез Шамборд, нито за молекулярния компютър, а опасността го дебнеше отвсякъде и в този момент животът му не струваше пукната пара. Озърна се като подгонен звяр. Забеляза открито, ярко осветено пространство, откъдето долитаха гласове и смехове, и се насочи натам.

Оказа се, че се е озовал на небезизвестния „Пласа дел Конде“ — тук се намираше домът музей на Ел Греко. Това беше старият еврейски квартал Худерия в югозападната част на града, точно над реката. Засега не забелязваше нищо подозрително, но знаеше, че терористите не може да са далече. Елисондо нямаше да се откаже от преследването толкова лесно. А Толедо, макар и да не беше малък град, беше доста компактен и едно място не беше кой знае колко отдалечено от друго.

Тук беше доста оживено въпреки късния час и не биваше да бърза, за да не привлече нечие внимание. Пък и бездруго беше капнал от умора. Забави крачка и мина покрай групичка туристи, които се бяха загледали в къщата на Ел Греко — образец на характерната за онова време архитектура.

Докато стигна улица „Сан Хуан де Диос“, Смит вече беше успял да се съвземе. Тук туристите бяха по-малко и той едва забележимо ускори ход. Цяла вечер беше препускал нагоре-надолу по стръмните улици и нямаше да издържи още дълго на това убийствено темпо. Дори неговата физическа издръжливост си имаше граници. Освен това на по-оживените улици рискът от засада беше по-малък.

Погледът му попадна на един турист с фотоапарат. Мъжът беше с неговия ръст и телосложение. И в този момент му хрумна една идея…

Мъжът сви в една от страничните улички, като си търсеше интересен обект за снимане. Смит го последва и се приближи до него откъм гърба. Вече беше набелязал плана си.

— Хей! — стресна се мъжът. — Кой си ти?! Какво искаш?

— Шшт! — Смит опря пистолета в гърба му. — Американец ли си?

— Какво, по дяволите…

— По-тихо — повтори Смит и го ръгна с дулото.

— Американец съм и, помни ми думата, горчиво ще съжаляваш…

Мъжът беше снишил гласа си до дрезгав шепот.

— Събличай се — прекъсна го Смит. — Трябват ми дрехите ти.

— Какво?! Шегуваш ли се?! Да не си откачен? — Мъжът се извърна, погледна Смит и веднага разбра, че не се шегува.

Той заекна:

— Кой… кой си ти, за Бога?

На лицето му не бе останала капка кръв.

Смит опря дулото на тила му.

— Хайде сваляй дрехите без повече приказки.

Туристът се съблече с треперещи ръце, без да откъсва очи от Смит, и остана само по бельо. Смит на свой ред свали обувките си, ризата и панталоните, като през цялото време дулото на пистолета му сочеше към американеца.

— Обуй само панталона ми, но остани по тениска — посъветва го. — Така няма опасност да те сбъркат с мен.

— Плашите ме, сър… — промълви мъжът, смъртноблед.

След малко, с кецове, синя хавайска риза и бейзболна шапка, Смит беше почти неузнаваем.

— За всеки случай се прибери в хотела си по по-оживените улици — обърна се той към треперещия турист. — Прави си снимки и се дръж съвсем нормално. Всичко ще бъде наред.

Направи няколко крачки и се обърна. Мъжът все още не смееше да помръдне и не откъсваше очи от него.

Смит продължи пътя си с енергична, равномерна крачка — смяташе известно време да поддържа умерено темпо, поне докато отново не станеше напечено. Скоро се озова пред манастира „Сан Хуан“, където бяха погребани кралете и кралиците на Арагон и Кастилия и където се пазеха веригите на затворниците християни, оковани от маврите по време на Реконкистата. Група туристи, излезли на среднощна разходка, стояха пред църквата като омагьосани.

Смит мина покрай тях и седна в близката таверна, откъдето спокойно можеше да наблюдава улицата. Избърса с книжна салфетка потта от лицето си, поръча си кафе с мляко и зачака. Терористите се досещаха каква е крайната му цел и дебнеха из града, очаквайки завръщането му. В крайна сметка щяха да се появят.

Едва беше допил кафето си, когато забеляза суховатия мъж с червената баска барета, придружен от друг, когото Смит не си спомняше да е виждал досега. Двамата внимателно оглеждаха района. Погледнаха и към масата, където седеше Смит, но погледите им изобщо не се задържаха на него. Синята хавайска риза беше свършила своето, помисли си Смит със задоволство.