Робърт Лъдлъм - Парижкият вариант

Погледна Висенте, който седеше с отпуснати рамене и наведена глава.

— А… как разбрахте, че съм аз?

— Изпратиха снимка. Някой от нашите те е видял в Париж или те е проследил, не разбрах точно… Смятат, че създаваш прекалено много проблеми и…

— И искат да ме убият?

Висенте кимна. После добави:

— Не знам нищо повече… Сега… мога ли да си вървя? Каза, че ще ме пуснеш…

— След малко. Имаш ли пари?

— Не. — Момчето го погледна изненадано.

Смит извади портфейла си и му подаде банкнота от сто долара.

— Вземи. Ще ти стигнат, за да се прибереш при семейството си.

Висенте прибра парите, но лицето му беше все така посърнало. Съжаляваше, че е издал приятелите си, и се боеше от последствията.

— Чуй ме добре — каза Смит. — Поставянето на бомбата и отвличането на младата жена е било само за пари — не за каузата на баските, така че не се чувствай гузен. Но те съветвам да не се мяркаш пред очите им — знаеш как могат да решат да постъпят с теб… Най-добре се скрий някъде за известно време.

Момчето преглътна. Гърлото му беше пресъхнало.

— Мога… да се скрия в планината над нашето село.

— Много добре. — Смит извади от куфара си въже и се обърна към Висенте: — А сега ще трябва да те вържа, но ще ти оставя ножа под задната седалка, за да можеш да се освободиш.

Не биваше да рискува — току-виж на момчето му хрумнеше да се върне при терористите и да им разкаже за разговора, въпреки че за свое собствено добро не биваше да го прави. А така щеше да разполага поне с половин час, докато Висенте се прехвърли отзад и пререже въжето. Завърза ръцете и устата на момчето, скри ножа под задната седалка, заключи колата, прибра лаптопа и куфара в багажника, мушна ключовете в джоба си и бързо се отдалечи. Ако Терез Шамборд наистина беше в града, това означаваше, че тук някъде може да е и прототипът на ДНК компютъра.

Черните сенки на нощта, жълтите кръгове на уличните лампи и плачът на испанска китара, който долиташе отнякъде, връщаха сякаш Толедо назад във времето и го превръщаха от живописно градче, каквото беше през деня, в драматичен, загадъчен и малко суров декор. Този съвсем различен град напомняше платната на Ел Греко, в които сградите, окъпани от мека лунна светлина, заживяваха свой собствен живот и материята отстъпваше място на духа.

Сега, когато потокът от туристи беше намалял и всичко беше притихнало, Смит едва успя да познае площадчето, откъдето беше наблюдавал квартирата на баските. Прекоси го с намерение да се спусне по страничната уличка, но иззад единия от ъглите изневиделица изскочиха четирима мъже. Единият — набит и с белези от шарка, беше участвал в отвличането на Терез Шамборд — Смит веднага го позна. Тук беше и онзи от снимката. Бяха излезли да го търсят, а той се беше озовал право в ръцете им.

Намеренията им бяха повече от ясни, но Смит се опита да влезе в диалог с тях.

— Кой от вас е Елисондо? — попита на испански. — Искам само да поговорим. От взаимен интерес е. Елисондо, нека да поговорим.

Никой от четиримата не отговори. Приближаваха се към него с решителни изражения, с пистолети в отпуснатите надолу ръце, готови да действат мълниеносно.

Зад тях силуетите на старинните сгради застрашително се врязваха в нощното небе.

— Останете на място. — Смит предупредително насочи към тях деветмилиметровия си револвер със заглушител.

Те не спряха, само забавиха ход и започнаха да стесняват кръга около него като примка, която се затягаше. Израженията им станаха още по-решителни. Смит забеляза, че хвърляха погледи към най-възрастния — суховат мъж с червена барета, сякаш очакваха да им даде някакъв знак.

Дрезгавият, сладостен ритъм на меренге все така пулсираше в нощта. Смит огледа четиримата, преценявайки шансовете си. Изведнъж се обърна и хукна назад, но пети, по-възрастен мъж изскочи от сенките и препречи пътя му в горния край на улицата. Зад гърба си чуваше тропота на тичащи нозе. Свърна в първата пряка, опитвайки се да се отскубне от преследвачите си. Сърцето му сякаш щеше да изхвръкне от гърдите.

Възрастен англикански пастор се криеше във входа на магазинчето за тютюн, отдавна затворено в този късен час. Черното свещеническо облекло се сливаше със сенките на нощта, само яката се белееше.

Беше проследил петимата баски на излизане от сградата, в която беше седалището им. Сред тях беше и арестуваният в Париж. Когато ги видя да се спотайват в засада, промърмори на не твърде богоугоден език: