Робърт Лъдлъм: Парижкият вариант

Смит беше един от хората на отдела и знаеше, че появата на шефа му никога не беше случайна. Очевидно ставаше въпрос за нещо наистина сериозно, в противен случай Клайн не би дошъл лично.

— Не си тук заради Марти, нали? — тихо каза Смит. — Има и друго.

— Така е — кимна Клайн. — Искаш ли да се поразходим?

— Идеята е добра, още повече, че не бива да палиш лулата си тук — ДНК-то е много чувствително към замърсяването на въздуха.

Двамата се спогледаха — Смит познаваше шефа си достатъчно добре и знаеше, че Клайн не се доверява на никого и не позволява нищо да приспи бдителността му. Правило номер едно на отдела беше: „Не приемай нищо за дадено.“ В конкретния случай Клайн не можеше да бъде стопроцентово сигурен, че лабораторията не се подслушва, и предпочиташе да не рискува. Точно затова предложи да се поразходят, а Смит го разбираше от половин дума.

Двамата излязоха в коридора и Смит заключи вратата на лабораторията. Наоколо не се мяркаше жива душа и не се чуваше никакъв шум освен тихото бръмчене на климатичната инсталация — в този ранен час сградата беше почти пуста.

Навън се разсъмваше и слънцето искреше в клоните на боровете, но гористите възвишения на запад все още мрачно се чернееха. В далечината върховете на Скалистите планини розовееха, но подножията им тънеха в сянка и мракът още се спотайваше в хладните им клисури.

Клайн крачеше мълчаливо. След малко се спря да запали лулата си.

— Ще се поразходим надолу по алеята, нали? Отдавна не сме се виждали… Е, разказвай — как върви работата ти? Има ли изгледи молекулярният компютър скоро да се появи на бял свят?

— Надявам се. Работата напредва. Лека-полека…

Правителствата на много държави биха дали мило и драго техните учени първи да създадат действащ ДНК компютър, който за секунди би се справил с всеки код. На практика това би означавало почти неограничена власт — контрол върху реактивните снаряди, върху сателитите, върху авиацията и флота… Всичко свързано с електрониката би могло да бъде управлявано от молекулярния компютър. Дори най-мощният силиконов компютър не би могъл да му излезе насреща.

— Кога според теб има реални шансове такъв компютър да бъде пуснат в действие?

— Най-рано след няколко години — отвърна Смит.

— А някакви предположения… кой пръв би се справил със задачата?

Смит сви рамене.

— Не знам някой да е постигнал по-значителен напредък от останалите, поне доколкото ми е известно.

Клайн замислено захапа лулата си.

— И все пак, ако се окаже, че такъв компютър е вече факт, кой е най-вероятният му създател?

Смит трепна. Възможно ли беше някой да е изпреварил останалите с минимум пет години? Очевидно — щом Клайн беше тук. Но кой? Японецът Такеда? Шамборд?

И тогава изведнъж проумя. Всичко се връзваше. Отговорът беше — институтът „Пастьор“.

— Емил Шамборд. Значи е успял? Изпреварил е всички? Включително и Такеда…

— Само че най-вероятно е загинал при експлозията. — Клайн дръпна от лулата си с мрачно изражение. — А лабораторията му е унищожена напълно. Останали са само овъглени отломки и натрошени стъкла. Колкото до Шамборд, от тогава от него няма и следа. Търсили са го навсякъде. Колата му била на паркинга пред института.

— А сигурно ли е, че…

— Колегите му шушукат. Висшите военни кръгове в Париж също са нащрек.

— Значи разполагаме само със слухове?

— Предполагам, че някой е знаел и нещо повече. Все някой е бил в течение на онова, което се случва между четирите стени на лабораторията му.

— Не е задължително… Учен от ранга на Шамборд до голяма степен разполага със свобода на действие и не е длъжен да дава отчет никому. Не и преди да е налице крайният резултат. Въпреки това военните периодично са проявявали интерес към работата му, но според сведенията, с които разполагат, Шамборд не е бил по-близо до крайната цел от останалите.

— И все пак… не може да няма някакви записки.

— Не разполагаме с абсолютно нищо от последната година.

— Но те сто на сто съществуват — възбудено повиши глас Смит. — Не може просто така да изчезнат… Сигурно са запазени в паметта на компютъра майка. Основната база данни не може да бъде унищожена толкова лесно.

— Така е — кимна Клайн. — Централната компютърна система е добре защитена и не е пострадала от пожара. Само че… както ти казах, Шамборд повече от година не е подавал информация в нея.

Смит се намръщи.

— Значи си е водил записки на ръка?

— По всяка вероятност.