Робърт Лъдлъм - Парижкият вариант

Сред оцелелите е видният компютърен специалист от Съединените щати Мартин Целербах, който е с травма на главата…

Смит прехапа устни. Мартин Целербах. Марти. Лицето на приятеля му изплува пред очите му. Така добре познатата му усмивка, погледът на зелените очи, който в един миг беше толкова жив, а в следващия — замечтан и отнесен. Дребничък и закръглен, Марти стъпваше някак тромаво и неуверено. Това беше свързано със заболяването му — той страдаше от изключително рядко срещания синдром на Аспергер (една от по-леките разновидности на аутизма). Симптомите включваха силно изразени мании, нарушена комуникативна способност и социална адаптация, от една страна, и от друга — висока интелигентност и изключително изявена дарба в една или друга област (при Марти — в областта на математиката и електрониката). Марти Целербах беше компютърен гений.

Беше? Смит изтръпна, пронизан от внезапен хлад. Какво би трябвало да означава „травма на главата“? Нещо сериозно ли? Извади клетъчния си телефон и набра Вашингтон.

Двамата с Марти бяха отраснали заедно в Айова. Джон бранеше Марти от подигравките на връстниците им, както и от злобата на някои учители, които си мислеха, че нарочно им отговаря и се държи странно, и не можеха да повярват, че някой, толкова интелигентен, не влага в действията си и капчица зъл умисъл. Заболяването на Марти беше диагностицирано доста по-късно и най-после можеха да бъдат взети някакви мерки, за да му се помогне. Бедата беше в това, че Марти мразеше лекарствата и избягваше да ги взема. След като завърши училище, максимално ограничи контактите си с външния свят и прекарваше цели дни уединен в уютното си бунгало във Вашингтон, като си подаваше носа навън само за да напазарува. Тук, сред компютрите си, се чувстваше в безопасност и можеше да „свещенодейства“, като се съсредоточаваше максимално и оставяше въображението си да се развихри. Беше изцяло отдаден на онова, което вършеше — неслучайно академици и бизнесмени го търсеха за съвет, но, разбира се, не прекрачваха прага му, а се свързваха с него по електронен път.

Какво ли би го накарало да замине за Париж?

За последен път се беше измъкнал от „бърлогата“ си преди година и половина, и то принуден от обстоятелствата — серията от убийства и избухналата вирусна епидемия, чиито последици бяха катастрофални и която причини смъртта на Софи — годеницата на Смит.

Телефонът в далечен Вашингтон звънеше и сигналът отекваше в ухото му, а в същото време като че ли звънеше и друг телефон наблизо… пред вратата на лабораторията му.

— Може ли? — на прага стоеше Натаниел Фредерик Клайн, Фред.

Смит рязко се извърна.

— Разбира се. Влизай, Фред.

Шефът на свръхсекретния Първи отдел, чиято дейност беше свързана с разузнаването и контраразузнаването, безшумно като призрак пристъпи навътре и изключи клетъчния си телефон.

— Предполагам, че щом ми звънеше, вече си чул новината…

— А ти… какво правиш тук? И знаеш ли нещо повече за Марти?

Клайн мина покрай редиците епруветки, без да отговори. Приближи се до Смит и се опря на една от лабораторните маси. Лицето му беше мрачно, изопнато. Беше облечен в един от поомачканите си костюми. С високото си чело, оплешивяващото си теме и очилата с метални рамки би могъл да бъде всичко — от книгоиздател до фалшификатор на пари. Имаше бледата кожа на човек, който рядко си подава носа навън.

Той се вгледа замислено в Смит и каза съчувствено:

— Приятелят ти е в кома, Джон, и състоянието му е доста тежко. Няма смисъл да се лъжем.

Стомахът на Смит се сви както някога, когато научи за смъртта на Софи. Болката от загубата й още не беше отзвучала, но нищо вече не можеше да върне Софи, а Марти… нима щеше да загуби и него?

— Какво, за бога, е търсел там?!

Клайн извади лулата от джоба си и я натъпка с тютюн.

— И ние това се питаме.

Смит понечи да каже нещо, но прехапа устни. Шефът на мистериозния Първи отдел обикновено оставаше зад кулисите и оттам контролираше действията на хората си. Отделът имаше специални правомощия и не беше длъжен да се отчита за действията си пред военната бюрократична машина. Конгресът на Съединените щати също не упражняваше надзор върху него. Единствено Белият дом беше в течение на дейността на отдела. Първи секретен нямаше структурата на формална организация — нямаше своя йерархия, своя щабквартира, свои оперативни работници. Неговите сътрудници бяха експерти в една или друга професионална област, повечето притежаваха военен чин, бяха предимно необвързани и винаги на разположение, въпреки че междувременно се занимаваха с текущите си задачи. С други думи, бяха елитна част, готова незабавно да поеме функциите си при нужда и да действа при пълна секретност.