Робърт Лъдлъм - Парижкият вариант

Затаил дъх, Смит нагласи образа на фокус и промърмори, като се усмихваше: „Така… Точно така. Може и да стане…“

Специалист по вирусология и молекулярна биология, освен научна степен Смит притежаваше и военен чин подполковник, тъй като работеше за армията и временно беше разпределен тук, в Центъра за контрол върху заболяванията (ЦКЗ), разположен сред меките, обрасли с борове, възвишения на Колорадо. От Военния институт за изследване на инфекциозните заболявания (ВИИИЗ) му бяха възложили да извърши проучване върху естеството и развитието на някои вируси. Институтът му отпускаше необходимите за изследването средства.

Онова, с което така вглъбено се занимаваше тази сутрин, обаче нямаше нищо общо с вирусите. ВИИИЗ беше водещият център за медицински проучвания на армията, а ЦКЗ — гражданският му еквивалент. Откъдето следваше, че двете институции, малко или много, се явяваха съперници. Но в конкретния случай интересите им се застъпваха, а онова, което се случваше в тази лаборатория, излизаше извън областта на медицината.

Смит беше част от екипа, обединил елитни специалисти от ВИИИЗ и ЦКЗ, чиято дейност обаче не беше широко огласена. Те се опитваха да създадат първия молекулярен или ДНК компютър в света, революционно откритие, което щеше да хвърли мост между естествените и компютърните науки. Едни от най-големите мозъци в световен мащаб работеха в тази насока успоредно и независимо един от друг и бяха влезли в нещо като надпревара. Смит не можеше да не приеме това предизвикателство — отдаваше му се възможност да приложи натрупаните през годините знания и опит, да впрегне цялата си находчивост — какво по-благодатно поприще за един учен. Неслучайно беше тук в този ранен час — от известно време заедно с колегите си работеше неуморно върху възможността за прекъсване на молекулярните вериги посредством специални органични полимери, които се опитваха да създадат. Нещо му подсказваше, че този път като че ли беше успял.

Ако експериментът се окажеше сполучлив, техните качествено нови ДНК вериги щяха да могат да се реконфигурират многократно и екипът им щеше да бъде на крачка от успеха. Това откритие беше равнозначно на изнамирането на силикона, широко използван в хардуера на днешните компютри, които щяха да се окажат морално остарели, а силиконовата индустрия — изживяла времето си. Щеше да настъпи нова ера — тази на биологичните компютри, които щяха да притежават далеч по-голям потенциал от всичко досега съществуващо. Ето защо армията проявяваше такъв интерес към този проект и беше готова да хвърли огромни средства за осъществяването му, като същевременно всичко трябваше да бъде извършено при пълна секретност.

Дочул за проекта, Смит беше направил всичко възможно, за да бъде включен в екипа, и оттогава работеше всеотдайно, с цялата си жар, съзнавайки, че това откритие можеше да промени бъдещето на човечеството.

— Здрасти, Джон — чу зад гърба си гласа на Лари Шуленберг, още един от членовете на екипа, изтъкнат биолог. — Чу ли за „Пастьор“?

Смит вдигна глава от микроскопа.

— Нищо не съм чул. Не чух дори, че влизаш… — И в този момент забеляза разстроеното лице на колегата си. — Защо? Какво има? Случило ли се е нещо?

Институтът „Пастьор“ беше научен център на световно ниво, от ранга на ВИИИЗ и ЦКЗ.

Шуленберг се приближи към него на инвалидния си стол. Беше около петдесетгодишен, енергичен мъж с мускулести рамене и слънчев загар. Главата му беше обръсната, а на едното му ухо имаше малка диамантена обица.

— Случило се е — мрачно кимна той. — Станала е някаква експлозия. Лоша работа. Има убити и ранени.

— Инцидент в някоя лаборатория ли е станал или…

— Ето, прочети — подаде му Лари някакъв лист. — Джим Трейн ми изпрати имейл и аз веднага извадих на принтер съобщението. Реших, че ще искате да знаете. Виж сам за какво става въпрос, а аз ще ида да кажа и на другите.

— Благодаря, Лари.

Погледът на Джон пробяга по страницата и сърцето му изведнъж се сви. Стиснал зъби, прочете съобщението отново. На челото му се беше врязала бръчка.

Париж. Снощи в 22,52 ч. масивна експлозия разтърси сградата на изследователския център „Пастьор“ и причини смъртта най-малко на дванадесет души. Четирима оцелели са в критично състояние. Щетите са огромни. Търсенето на пострадали сред развалините продължава.

Има доказателства, че в сградата е бил заложен експлозив. Досега никоя терористична организация не е поела отговорността за атентата. Разследванията продължават. Полицията проверява бивши служители на института.