Робърт Лъдлъм - Парижкият вариант

Джон се усмихна и каза, също на френски:

— Наистина съм лекар, доктор Шамборд. Но освен това съм тук, за да ви спася. Вас и дъщеря ви. Ще ви измъкна от ръцете на терористите. Имайте ми доверие.

— Доверие? — присви очи Шамборд. — Откъде можем да сме сигурни, че сте на наша страна? Казвате, че сте приятел на Мартин, че искате да ни помогнете… но защо? Кой ви изпраща? И как така вече два пъти успявате да ни откриете? Мисля, че отговорът е очевиден — вие сте един от тях и очаквате да се хванем на въдицата ви… За толкова наивни ли ни смятате?!

— Папа… — запротестира Терез и застана между двамата мъже. Това даде на Джон възможност да измъкне револвера си.

— Не съм един от тях, доктор Шамборд — твърдо каза той. — В Париж не казах на Терез цялата истина, за което се извинявам. Аз съм лекар, но освен това съм и офицер от американската армия. Подполковник Джон Смит, на вашите услуги. Кълна се, че единственото, което искам, е да ви помогна. Но трябва да се опитаме да се измъкнем, преди да е станало късно. Преди малко всички се бяха събрали в залата с купола. Нека да използваме момента и да побързаме…

— Вие сте американски офицер… — повтори Терез. — Тогава… — Тя се обърна към баща си. Очите й трескаво горяха на бледото развълнувано лице. — Той е тук, за да ни помогне!

— Така е — повтори Смит.

— Сам? — поклати глава Шамборд. — Това е невъзможно. Знаете ли с кого си имате работа?

— Ще намерим начин да се измъкнем от тук заедно. Трябва само да ми вярвате.

Шамборд го гледаше изпитателно.

— А можете ли да докажете, че сте този, за когото се представяте?

— В момента не. Би било прекалено рисковано… надявам се, че разбирате.

— Разбирам само, че очаквате да приемем думите ви за чиста монета. Не искате ли прекалено много от нас? Дори да сте на наша страна, това начинание ми се струва твърде… авантюристично. А аз не мога да рискувам живота на дъщеря си.

— Това, че ви открих повторно и най-вече това, че успях да стигна до тук, доктор Шамборд, би трябвало да ви говори нещо. Не съм аматьор и ще направя всичко, за да ви защитя. Радвам се, че и вие имате пистолет — ще ни свърши добра работа. Но как така се е озовал във вас?

Шамборд мрачно се усмихна.

— Явно всички си мислят, че съм само един застаряващ многознайко, който витае в облаците… Какво пък — нека си го мислят, щом това ми дава възможност да се възползвам от непредпазливостта им. Пистолетът беше забравен в един от автомобилите и аз успях да го взема, без да ме забележат. И както се досещате, не са си направили труда да ме претърсват повторно…

— А за какво ти беше пистолетът, папа? — попита Терез, смъртнобледа.

Шамборд сви рамене.

— Можеше да потрябва…

Джон се намеси:

— Моля ви, да побързаме… Ще ви помогна да разглобите компютъра.

Шамборд изключи устройството и двамата се заловиха за работа. През това време Джон се опитваше да събере колкото може повече информация — колко, горе-долу, са терористите, с колко автомобила разполагат, откъде минава пътят, по който може да се излезе от имението, и охраняван ли е.

Шамборд отговаряше стегнато и изчерпателно:

— Има един тесен път, който свързва имението с крайбрежната магистрала. Магистралата свързва Алжир и Тунис, но е доста отдалечена от имението — поне на километър. Пътят не стига до самата вила, а свършва при лагера за новопостъпили терористи. Там ни остави автомобилът, който ни докара. Освен него видях още няколко военни автомобила. Има и площадка за хеликоптери. Вилата се охранява от поне пет-шест човека, които се сменят, но не мога точно да кажа колко са всички терористи в базата. Освен това едни пристигат, други тръгват нанякъде… А и новобранците в лагера не са малко…

Джон слушаше съсредоточено, като се стараеше да не показва раздразнението си от това, че Шамборд разкомплектоваше изобретението си прекалено бавно. В края на краищата това беше трудът на живота му — разбираемо беше да трепери над него.

Стратегията на бягството вече започваше да се оформя в главата на Джон. Трябваше да се доберат до паркинга, без да бъдат забелязани — оттам нататък беше въпрос на бързина. И на късмет.

В залата с купола Мавритания и изтощеният от пътуването доктор Сюлейман водеха доста мъчителен разговор на четири очи. Двамата разговаряха на френски. Мавритания седеше на ръба на дървената маса и небрежно полюшваше крака във въздуха като малко момче. Измамното впечатление за мекота и подкупващо добродушие, което оставяше у хората, винаги безкрайно го беше забавлявало. Играеше си като котка с мишка с наивниците, които не го взимаха на сериозно, защото в изопачените им представи само физическата сила беше достойна за уважение.