Робърт Лъдлъм - Парижкият вариант

— Проклети пияндета… А каква е неофициалната версия, Марсел?

— Знаех си, че ще ме попиташ, и се постарах да разбера. Двама от стюардите казаха, че генералите изобщо не се качили на палубата. През цялото време били долу, в заседателната зала. Разговорът им продължил доста време и си тръгнали, щом приключил.

— С хеликоптери? — В гласа на Питър се долавяше напрежение.

— Да. Аз бях долу, в машинното, и не ги видях, но така ми казаха стюардите.

Ето къде, значи, е бил генерал Мур през последните часове от живота си, размишляваше Питър. Но защо? Какво се е случило между четирите стени на онази заседателна зала?

— Не споменаха ли стюардите на каква тема е била срещата? — попита на глас.

— Не. И те нямаха представа.

— Ясно… Добре, ако случайно успееш да научиш още нещо, ще ти бъда много благодарен. Ето телефон, на който можеш да ми оставиш съобщение. — И той мушна едно листче под преградата.

— Добре. Ще имам предвид.

— Благодаря ти, Марсел. Много съм ти задължен.

— Хмм… Ще го имам предвид — позасмя се французинът. — Но по-добре да не ми се налага да се възползвам от услугите ти.

Питър излезе пръв, а малко след него и Далио, който се върна на масата си и си поръча още едно кафе. Огледа още веднъж заведението и не забеляза нищо подозрително. Питър, разбира се, вече беше изчезнал.

Военният информационен център на кораба беше сумрачно помещение, задръстено от най-съвременна електроника, за която бяха отишли не малко от парите на данъкоплатците. Високотехнологичната апаратура му придаваше почти стерилен вид.

Ранди беше седнала зад гърба на техника по съобщенията и наблюдаваше луминесцентните екрани на радарите и хидролокаторите. От радиопредавателя се разнасяше гласът на Макс, който се опитваше да надвика бръмченето на хеликоптера.

Макс патрулираше над алжирското крайбрежие и току-що се беше обадил, за да съобщи, че е видял корабчето, на борда на което се беше промъкнал Джон.

— Сигурен ли си?

— Напълно! — изрева той.

— А има ли следа от хора?

— Не виждам никого…

— На какво разстояние си?

— Около километър, но през бинокъла го виждам съвсем ясно.

— Къде може да са отишли?

— Има един нос, вдаден навътре в морето. На него се вижда някаква вила и в съседство — ниски, продълговати постройки. Има и нещо като военен плац… Мястото е доста изолирано. Главният път заобикаля носа и продължава на юг.

— Не забелязваш ли някакви хора? Някакво раздвижване?

— Нищо…

— Добре — въздъхна Ранди. — Ще се чуем пак.

Тя се обърна към младия офицер, определен за неин помощник:

— Трябва да поговоря с капитана.

Намери капитан Лейнсон в каютата му — пиеше кафе с помощника си Шрьодер. Беше им наредено да отложат текущите си задачи и да окажат съдействие на ЦРУ. Това не ги радваше особено, но се отнесоха към мисията с необходимата сериозност.

Изслушаха плана на Ранди с нарастващ интерес. Най-после Шрьодер я увери:

— Добре, агент Ръсел, ще направим всичко възможно, за да ви вмъкнем там, и ще сме наблизо.

— Този план е съгласуван с Вашингтон и НАТО, нали? — попита капитан Лейнсон.

— От Ленгли ме уверяват, че е така — спокойно отвърна Ранди.

Капитанът кимна. Лицето му беше непроницаемо.

— Добре, ще ви вмъкнем, но все пак бих искал да получа потвърждение от Пентагона.

— Моля ви, само побързайте. Не знаем какво точно са замислили терористите, но нещата наистина са сериозни. По-добре да рискуваме живота на неколцина, включително и своя, ако ще предотвратим гибелта на хиляди. Няма да ви отнемам повече време.

И Ранди излезе от каютата, а двамата мъже гледаха след нея със смесица от скептицизъм и безпокойство.

След доста обикаляне Джон най-сетне стигна до крилото, където бяха спалните помещения. Тук стаите вече не бяха отделени със сводове, а имаха истински врати — резбовани, от тежка дървесина и с месингови украшения в стила на първите арабски или берберски династии по тези земи.

Спря в началото на един страничен коридор с прелестни мозайки по пода и стените. За изпълнението им бяха използвани гладко шлифовани полускъпоценни камъни в такова изобилие, че Джон имаше чувството, че е попаднал в пещерата на Аладин.

Пристъпи предпазливо в пищно украсения и едновременно с това изолиран коридор. По всичко личеше, че тук са били покоите на някоя важна особа. А вероятно и до ден-днешен беше така.