Робърт Лъдлъм - Парижкият вариант

— Значи, казваш, че Смит нахлу в апартамента ти така, изневиделица?

— Не! Един приятел от института се обади да ме предупреди, но само половин час по-рано. Така и не разбрах как се е добрал до адреса ми…

— В документите ти в „Личен състав“ беше записан фалшив адрес, нали?

— Точно така.

— Но очевидно някой все пак е знаел къде живееш и ги е завел до там… А защо не тръгна веднага? Какво те забави?

— Трябваше да завъртя няколко телефона, да сложа в ред нещата си и да кажа на приятелката си какво да прави.

— Добре… А сигурен ли си, че онзи мъж беше сам и че отвън е нямало още някой?

— Да, нали вече казах… Оня, черният, сто пъти ме попита. Никой не би могъл да ме проследи, без да го усетя — да не съм вчерашен?!

Изведнъж по коридора прокънтяха стъпки и в залата нахлуха капитан Дариус Бонард, Абу Ауда и двама въоръжени бедуини. Лицата на капитана и на черния гигант бяха разкривени от ярост.

— „Оня, черният“, никога не говори празни приказки, филипинецо! — изръмжа Абу Ауда. — Мислиш се за много хитър, но си ги довел до тук, без дори да се усетиш! Заради теб се опитаха да проследят и мен, но при Барселона им се изплъзнах. А ти не си си отварял очите, жалък нещастнико, и през целия път от Париж до тук са били по петите ти!

— Имаме неопровержими доказателства за това — добави Бонард. Лицето му беше кървавочервено.

Сюлейман слушаше смъртноблед, а Мавритания бързо попита:

— Стигнали са до тук?!

— Човекът, който беше оставен да пази корабчето, е мъртъв, наръган с нож. Следователно на борда е имало още някой. И къде според теб е той сега?! — нахвърли се върху Сюлейман капитан Бонард.

— Кой е бил? Джон Смит?

— Скоро ще разберем. Хората ти вече претърсват…

— Да вървим и ние…

„Морският ястреб“ летеше без светлини в нощта. Той закръжи ниско над парниците и цитрусовите горички, недалеч от мястото, където продълговатият нос се вдаваше в морето. Ранди беше застанала на вратата на хеликоптера, готова за скок, а вятърът брулеше лицето й. Беше облечена в маскировъчен гащеризон, а косите й бяха скрити под черната шапчица. На гърба й имаше раница. Тя се взираше надолу и мислеше за Джон. Къде ли беше той сега? Дали изобщо беше жив? Опита се да съсредоточи мисълта си върху мисията, тъй като нейният успех беше по-важен от всичко останало, по-важен от живота на отделните хора. ДНК компютърът трябваше да бъде унищожен, преди да е започнал да сее смърт.

Тя хвана ремъците на парашута и даде знак, че е готова. След малко и пилотът на свой ред даде знак, че хеликоптерът е в подходяща позиция. Ранди скочи в тъмната бездна, като се опитваше да забрави за страха си. След малко сви колене и тупна на земята, като се претърколи. Свлече от себе си парашута — нямаше да си прави труда да го заравя, и бездруго скоро щяха да разберат за пристигането й.

Включи малкия предавател:

— „Саратога“, чувате ли ме? „Саратога“?

Звукът от военния информационен център на крайцера беше чист и ясен:

— Чуваме те, „Морски ястреб 2“.

— Прието.

Ранди мушна предавателя в джоба си, свали миниавтомата от рамото си и побягна навътре през цитрусовата горичка, като се придържаше встрани от отъпканите пътеки. Луната беше надвиснала ниско над хоризонта и млечнобялата й светлина хвърляше върху стъклата на парниците мистериозни призрачни отблясъци. В далечината се чуваше ритмичният плясък на вълните, които се разбиваха в брега. Високо над главата й искряха звезди, но самото небе изглеждаше по-мрачно и непроницаемо от всякога. Не долавяше никакъв шум, освен диханието на морето и прошумоляването на вятъра в клоните на цитрусовите дръвчета.

Изведнъж чу приближаването на два автомобила по магистралата. Те профучаха зад гърба й, но в следващия миг гумите им рязко изскърцаха — двете коли бяха свили по тесния път, който водеше към носа. След няколко минути двигателите им изведнъж заглъхнаха. Явно някой много бързаше да стигне до вилата.

Ранди също затича по-бързо и скоро стигна до високата бяла стена, която завършваше с бодлива тел. Десетина метра открито пространство отделяха стената от края на горичката, което означаваше, че Ранди нямаше да може да разчита на дърветата, за да се изкатери. Тя свали раницата от гърба си — от ЦРУ я бяха снабдили с най-съвременна екипировка. Извади отвътре малък въздушен пистолет, миниатюрна титаниева стреличка и тънка найлонова жица. Прикачи жицата към халкичката на стрелата, пъхна стрелата в цевта на въздушния пистолет и се огледа. След малко откри каквото търсеше — високо старо маслиново дърво, което се извисяваше зад стената, отдалечено от нея само на няколко крачки.