Робърт Лъдлъм - Парижкият вариант

— Ще унищожим царството на Сатаната — продължи след малко Мавритания. — Но и много от нашите също ще загинат. Сърцето ми се облива в кръв само като си помисля за това, но то е неизбежно. Всеки син на Аллаха, който умре с гордата смърт на мъченик, ще отиде направо в прегръдките на нашия Бог.

Кръвта в жилите на Джон се смрази. Значи това било. Терористите планираха ядрена атака, но ударът щеше да бъде насочен не към Съединените щати, а към Израел. От току-що казаното успя да разбере, че възнамеряваха с помощта на ДНК компютъра да препрограмират стара съветска ракета със среден радиус на действие и да я пуснат над Йерусалим, „сърцето“ на Израел. Заради кроежите на един болен мозък щяха да загинат хиляди невинни хора, не само евреи, но и араби, пожертвани в името на Аллаха.

Джон отстъпи назад. Трябваше да побърза — да намери доктор Шамборд и да унищожи ДНК компютъра, да потърси Питър, Марти и Терез, защото може би всички те бяха тук, в някое от крилата на тази огромна вила.

В пролетния здрач офицерът Марсел Далио напусна военноморската база Тулон през входа за охраната. На ръст и телосложение той не беше нищо особено и маниерите му бяха по-скоро сдържани. Ако имаше у него нещо, което да правеше впечатление, то това бе лицето му. Защото Марсел Далио имаше лице на стар морски вълк — като изсечено от къс скала и цялото набраздено от стихиите. Макар да беше на петдесет и пет, с това лице изглеждаше поне двайсет години по-възрастен.

Той тръгна по крайбрежната алея, без да бърза, като че искаше да запечата в съзнанието си всяка подробност от забележителната гледка, която представляваше тулонското пристанище с рибарските лодки, яхтите и корабите за далечно плаване. Тук беше хвърлил котва и гигантът „Шарл дьо Гол“ — корабът, на който Марсел беше старши офицер. Дори само мисълта за това го изпълваше с гордост.

Скоро Далио наближи любимото си бистро, в една от малките улички край кея. Собственикът го познаваше по име. Той го посрещна с широка усмивка и го съпроводи до „неговата“ маса в дъното на ресторантчето.

— Какво ще ми препоръчаш днес, Сезар?

— Овнешка яхния, мосю Далио. Мадам е надминала себе си.

— В такъв случай непременно ще го опитам. С чаша хубаво „Коте“ от долината на Рона.

Далио се облегна назад и се огледа. Беше началото на сезона и ресторантът още не беше започнал да се пълни докрай. Също така никой все още не проявяваше интерес към униформата му. Гостите на Тулон имаха навика да се втренчват в униформите на офицерите от флота, тъй като военноморската база беше една от атракциите на града. Никой уважаващ себе си турист не биваше да пропуска да види военните кораби. Мнозина успяваха дори да си направят разходка по море с яхта или туристическо корабче.

След малко поръчката му пристигна. Ястието наистина беше превъзходно, приготвено така, както само съпругата на съдържателя умееше, и Далио се хранеше бавно, за да се наслади на вкуса и аромата му. Поливаше всяка хапка с искрящото червено вино „Коте дю Рон“, чиято слава се носеше далече отвъд долината на Рона. За десерт си поръча цитрусова торта с чаша черно кафе. Когато приключи, се отправи към тоалетната. Влезе в една от кабинките, като преди това се наведе, за да се увери, че и останалите са празни. Заключи се, седна и зачака.

Само след секунди някой влезе в съседната кабинка и попита тихо на френски:

— Марсел?

— Да.

— Спокойно, стари друже. Не очаквам от теб да разкриваш държавни тайни.

— Знаеш, че не бих го направил, Питър.

— Знам. Какво откри?

— Официално сме демонстрирали маневри със загасени светлини пред група генерали от НАТО. — Далио замълча, тъй като някакъв мъж беше влязъл, за да си измие ръцете.

Когато водата спря да шурти и вратата на тоалетната се затвори, Питър попита съвсем тихо:

— Кои по-точно?

— Единият беше заместник-главнокомандващият, генерал Роланд ла Порт.

— А останалите?

— Не разбрах точно. Но ако съдя по униформите, имаше германец, испанец, англичанин и италианец.

Разговорът им отново беше прекъснат. В тоалетната влязоха двама мъже, порядъчно пийнали, които се смееха и разговаряха на висок глас. Питър и Марсел търпеливо изчакаха двамата да се разберат кой ще сваля червенокосата на бара.

Питър си зададе въпроса дали не блъфират, но в такъв случай го правеха доста умело.

Когато двамата най-после се уточниха и излязоха от тоалетната с тромаво клатушкане, Питър въздъхна: